Треперейки, тя стисна яката на якето. Беше благодарна, че още го има, че мъжете – тези варварски чудовища, не ù го бяха взели по сякаш безкрайния път от горе до подземията.
Точно тогава нещо пробяга през пръстите ù, цвъркайки щастливо, и тя трепна. О, Боже, о, Боже, о, Боже! Тя се свря в близкия ъгъл. „Мишка!“ Космат малък гризач, който би изял всичко, а където имаше един…
С разбунтуван стомах тя обходи с поглед килията. Не че видя нещо. Стаята беше твърде тъмна и Ашлин нямаше да може да види ръка (или чудовище), дори да беше право в лицето ù.
– Стой неподвижно! – дълбоко вдишване. – Стой спокойно! – дълбоко издишване.
Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш, но моля те, не ме наранявай отново! – каза Счупената Ръка, връщайки се в мислите ù с хлипане. – Нямах намерение да се вмъквам вътре. – Последва дълга пауза. – Добре, да, да. Направих го. Имах намерение, но исках само да видя кой се е настанил тук. Не съм ловец, кълна се. Не съм.
Ашлин потрепна от чутото и се притисна по-плътно в каменната стена. Ловец, беше казал мъжът. Убийците на Мадокс бяха нарекли нея ловец. Какво имаха предвид? Ловец на глави? Тя се намръщи и разтри подутия си и болящ глезен. Кой можеше да помисли нещо такова за високата сто шестдесет и пет сантиметра обикновена Ашлин?
– Няма значение. Трябва да намериш начин да се измъкнеш от тук, Дароу. – Трябваше да каже на властите какво се беше случило с Мадокс. Щяха ли да ù повярват? Щяха ли да се загрижат? Или мъжете тук ги бяха омагьосали по някакъв начин, както бяха направили с останалите жители на града (ангели – да, бе), които им бяха позволили да вършат каквото искат и когато искат?
От устните ù се чу хлип, тялото ù се разтресе. Никой не трябваше да умира толкова бавно, толкова болезнено. Без достойнство. Пренебрегнати викове.
По един или друг начин Мадокс щеше да бъде отмъстен.
* * *
Мадокс изкрещя.
Пламъците го облизваха от глава до пети. Изприщваха и стопяваха плътта му, смаляваха го до нищо, до гола кост. Не, дори не и кост, помисли той в следващия миг. Пламъците го бяха смалили до пепел. Но той все още усещаше… винаги усещаше. Все още знаеше кой е, все още знаеше какво е и че ще се върне отново в огъня утре.
Агонията беше повече, отколкото можеше да понесе. Струйки пушек сгъстяваха въздуха и пръскаха сажди във всички посоки. Сякаш бе страничен наблюдател и знаеше, че тези сажди принадлежат на него. Че са част от него.
Твърде скоро саждите се върнаха там, където беше стоял той, слепиха се и станаха тяло, мъж… мъж, който още веднъж се запали. Тяло, което още веднъж се стопи ужасяващо – парче по парче, отлепвайки кожата от плътта. После по мускулите започнаха да потрепват оранжево-златни искри и те се разпаднаха напълно. И пак черният бриз, който върна всичко на мястото му, за да може целият процес да се повтори. Отново и отново, и отново.
През цялото време Насилие ревеше в главата му, отчаяно искаше да избяга, но вече не беше заситен, както в мига на смъртта. С неговите викове се смесваха тези на другите осъдени души, които пищяха, когато пламъците на ада ги поглъщаха. Демони, тези противни крилати създания с блестящи червени очи, скелетни лица и дебели жълти рога върху главите, пърхаха от един измъчван затворник към друг, смееха се, подиграваха се и плюеха.
„Аз нося едно от тези чудовища вътре в себе си. Само че моето е по-лошо.“
Другите демони също го знаеха.
– Добре дошъл отново, братко! – присмиваха се те, преди да го оближат с пламтящите си раздвоени езици.
Винаги когато огънят го поглъщаше преди, на Мадокс му се беше искало да се стопи до нищо и никога да не се връща в ада или на земята. Да приключи мизерното си съществуване и най-после болката да спре. Винаги преди… но не и тази нощ. Не и този път.
Тази нощ болката беше притъпена от желание.
Образът на Ашлин се вряза в ума му, дразнейки го много повече от демоните. „С мен ще намериш само блаженство“ – сякаш казваха очите ù, докато устните ù се разделяха, жадуващи за целувка.
Тя беше пъзел, който той искаше да разгадае. За първи път зърна рая в нейната топла и гъста кехлибарена коса и в очите ù с цвят на пчелен мед. Тя беше изящна и сочна, и толкова недвусмислено женствена, че призоваваше всеки негов мъжки инстинкт.
Изненадващо, но тя се беше борила да остане с него. Дори се беше борила, за да го спаси от другите – това той беше осъзнал едва преди няколко минути. Не разбираше напълно защо, но нейните действия все пак му харесваха.