Може по-рано да не беше знаел какво иска да прави с нея, но вече знаеше. Искаше да я вкуси. Цялата. Стръв или не. Ловец или не. Просто искаше. След всички тези страдания, той заслужаваше късче щастие.
Дори в дните му на елитен воин на боговете никога не беше пожелавал определена жена. По-късно винаги беше вземал каквото можеше, когато можеше. Но сега искаше точно Ашлин. Сега искаше Ашлин.
Къде я беше настанил Лушън? В стаята, свързана с неговата? Дали се беше излегнала на леглото, а голото ù тяло беше увито в коприна и кадифе? Така щеше да я вземе, реши Мадокс тогава. Не навън, както беше свикнал. Не на студената, посипана с клонки земя. Щеше да я обладае бавно в леглото, лице в лице, кожа до кожа.
Тялото му гореше от тази мисъл. И това беше пожар, който нямаше нищо общо с пламъците.
Тя има лоши намерения за нас. Ние ще я нараним първи и ще я изпреварим – настоя духът.
„Дори не смей да го предлагаш!“ – заповяда той, опитвайки се да засенчи Насилие, който изненадващо вече изглеждаше доволен да обсъжда Ашлин спокойно, вместо да реве. – Аз не съм чудовище.
Ние сме еднакви, а тази жена предвещава опасност.
Да, така беше. Но той никога не беше срещал толкова уязвима жена, колкото беше Ашлин. Сама в гората и с тайни в красивите ù очи. С убийци по следите ù. Дали имаха намерение да я пренебрегнат, да я убият или да я използват, за да убият него и другите Повелители, той щеше да разбере.
На сутринта, когато Лушън върнеше душата му в изцереното тяло, Мадокс щеше да я намери и да я разпита. Не, първо щеше да я докосне, реши той. Да я целуне. Да вкуси цялото ù тяло така, както толкова отчаяно искаше да направи точно сега.
Въпреки болката, той откри, че се хили от удоволствие. Жената го беше погледнала с екстаз в очите. Беше се опитала да го последва, да го спаси. Да, тя сама си беше постлала леглото. И сега щеше да легне в него. С Мадокс.
Щеше да я разпита едва след като свърши с любенето. И ако откриеше, че тя наистина е Стръв (в гърдите си усети спазъм), щеше да се справи с нея така, както се беше справил с Ловците.
* * *
– Титаните са свалили гърците – обяви Аерон. Знанието беше клокочило в него, откакто се върна в крепостта преди час, но с цялото това вълнение не беше имал възможност да го сподели. Досега. Нещата най-после се бяха успокоили, но той знаеше, че спокойствието ще трае само докато значението на изреченото от него достигне до другите.
Тръшна се на червения плюшен диван намръщен. Човекът на Мадокс вече не беше негова грижа. Само ако и думите му можеха да бъдат пропъдени толкова лесно… И какво внезапно вдигаше всичкия този шум?
Огледа се наоколо, намръщи се и грабна дистанционното, изключвайки „филма“, който Парис тъкмо беше пуснал. Възбуждащите стонове секнаха. Мокрото шляпане на мъж срещу жена изчезна от плоския екран.
– Трябва да спреш да купуваш този боклук, Парис.
Парис дръпна дистанционното от него и отново включи тържеството на плътта. Но този път изключи звука.
– Не е платен канал, брат – каза Парис без следа от разкаяние. – Този е от моята лична колекция. „Подивелите пехливани“.
– Ставаш все повече човек с всеки изминал ден – промърмори Аерон. – Срамно е. Знаеш го, нали?
– Аерон, не можеш да направиш такова изявление и просто да смениш темата. Ти спомена… Титаните? – каза Лушън с вечно спокойния си тон.
Вечно спокоен. Да, това перфектно описваше Смъртта. Безсмъртният държеше нрава си в железен юмрук (наистина всичките си емоции), защото, когато се освободеше, беше сила, от която дори Яростта се боеше. Лушън ставаше истински демон, а не звяр. Аерон беше свидетел на преобразяването само веднъж, но никога не го забрави.
– Мисля, че също чух нещо в тези изречения. – Рейес поклати глава, сякаш това щеше да му помогне да разбере. – Какво става тук? Първо, Торин ни казва, че Ловците са тук, после Мадокс се връща у дома с жена. А сега ти казваш, че Титаните са взели властта в ръцете си? Възможно ли е изобщо нещо такова?
– Да, възможно е – за съжаление. – Аерон прокара ръка по постриганата си коса и късите кичури одраскаха дланта му. Как му се искаше да може да достави радостни новини. – Очевидно през вековете, които Титаните са прекарали в затвора, са увеличили силите си. В последните седмици са избягали от Тартар[1], нападнали са от засада гърците, поробили са отбраната им и са завзели трона. Сега те ни контролират.
Настана тежко мълчание, докато всички се опитваха да възприемат шокиращата новина. Между воините и гърците – боговете, които ги бяха прокълнали, нямаше любов. Но…
1
Тартар в древногръцката митология е дълбока бездна, построена от Хефест. Най-мрачното място в подземния свят, затвор за победените богове и Титани и място за наказаните от боговете. Б.пр.