– Сигурен ли си? – попита го Лушън.
– Напълно.
До тази вечер единственото, което Аерон знаеше за Титаните, беше, че са управлявали Олимп по време на Златната ера – време на „мир“ и „хармония“ – две думи, декламирани от Ловците, които се бяха надигнали в Гърция преди всички тези години.
– Поставиха ме в нещо като съдебна зала, а троновете им ме ограждаха. Физически са по-малки от гърците. Обаче тяхната сила е несъмнена. Почти можех да я видя като живо същество. А на лицата им имаше единствено безкомпромисна решителност и неприязън.
Минаха няколко напрегнати минути.
– Неприязънта настрана, но има ли някаква възможност Титаните да ни освободят от демоните, без да ни убият? – Рейес изказа на глас въпроса, който несъмнено всички си задаваха.
Самият Аерон се беше чудил. Беше се надявал.
– Съмнявам се – каза той. Беше му неприятно, че трябва да ги разочарова. – Зададох точно същия въпрос и те отказаха да го обсъждат с мен.
Последва ново мълчание, този път дори още по-напрегнато.
– Това е… това е… – не довърши Парис.
– Невероятно – вместо него го направи Торин.
Рейес разтри брадичката си.
– Ако няма да ни освободят, тогава какво планират за нас?
Нямаше да има отлагане на лошите новини.
– Със сигурност знам само, че планират да вземат активна роля в съществуването ни. – Единствената точка в полза на гърците беше, че бяха пренебрегнали воините, след като ги бяха прокълнали, като им бяха позволили да живеят някакъв живот, колкото и мъчителен да беше той.
Рейес отново поклати глава.
– Но… защо?
– Иска ми се да знаех.
– Затова ли те призоваха? – попита Лушън. – За да те информират за тази промяна?
– Не – той млъкна и затвори очи. – Наредиха ми да… направя нещо.
– Какво? – настоя Парис, когато Аерон не даде подробности.
Аерон огледа приятелите си, опитвайки се да намери точните думи.
Торин стоеше в ъгъла, обърнат с профил към всички. Дистанциран, винаги дистанциран. Но пък Торин трябваше да е такъв. Рейес седеше срещу него. Загорял като бог на слънцето, воинът сякаш не принадлежеше на тази земя, камо ли на тази стая. Беше зает да реже бразди в ръката си, докато чакаше отговора на Аерон. На всеки няколко секунди Рейес трепваше. Трепването се превръщаше в доволна усмивка, когато от прореза в кожата му потичаха тънки червени струйки кръв. Болката беше единственото, което го задоволяваше, единственото, което го караше да се чувства жив.
Аерон нямаше представа как би реагирал мъжът на удоволствие.
Парис се беше проснал на дивана до него с пъхнати под главата ръце, докато поглеждаше ту Аерон, ту филма – демонът му явно го подтикваше да гледа само още малко. Мъж с такъв късмет трябваше да е грозен. Най-малкото трябваше да се мъчи да подмами жена в леглото си. Вместо това той просто поглеждаше жена с красивото си лице и тя мигновено се събличаше, готова да бъде обладана навсякъде, дори да нямаше на разположение легло.
Жената на Мадокс обаче не го беше направила, спомни си Аерон. Защо?
Лушън се беше облегнал на билярдната маса, противно белязаното му лице не разкриваше нищо. Ръцете му бяха скръстени на гърдите и тези негови смущаващи очи наблюдаваха Аерон напрегнато.
– Е? – напомни Лушън.
Аерон въздъхна.
– Беше ми наредено да убия група туристи в Буда. Четирима души – той замълча и отново затвори очи. Опита се да не чувства никаква емоция. Хладнокръвен. За да го изпълни това, трябваше да бъде хладнокръвен. – Всичките жени.
– Я пак! – Скочи Парис прав, мръщейки се към него, а телевизорът беше забравен.
Аерон повтори заповедта на боговете.
Още по-блед от обичайното Парис поклати глава.
– Мога да приема, че сме под ново управление. Не ми харесва, объркан съм адски от това, но добре, приемам го. Това, което не разбирам, е че Титаните са наредили на теб, владетеля на Яростта, да убиеш четири човешки жени в града. Защо биха направили такова нещо? – Той разпери ръце. – Това е лудост.
Може да беше най-безразборният мъж, ходил някога по Земята, който си беше лягал с партньорки, които беше забравял още в същия ден, но жените от всяка раса, размер и възраст бяха душата на Парис. Смисълът на съществуването му. Той не беше в състояние да понесе и една от тях да бъде наранена.
– Не ми дадоха обяснение – отвърна Аерон, но знаеше, че причините нямаше да имат значение. Той не искаше да нарани тези жени по никакъв начин. Знаеше какво е да убива. О, да. Беше убивал много, много пъти преди, но винаги заради неоспоримия подтик на демона му – демон, който избираше добре жертвите си. Хора, които биеха или насилваха децата си. Хора, които се наслаждаваха на унищожението на други. Ярост винаги знаеше кога някоя личност заслужава смърт, срамните ù действия се разиграваха в ума му.