– Не. – Лушън се взря в сводестия таван. – Не нейните. Спомни си, обещах на Мадокс тя да се върне при него недокосната.
– Да, помня. Напомни ми пак защо му обеща такова тъпо нещо!
– Просто… я остави на мира! Тя изглежда не те иска и без това.
– Което е дори още по-шокиращо от новината за Титаните – промърмори Парис. После въздъхна. – Добре. Ще държа ръцете си до себе си, но някой трябва да я нахрани. Казахме ù, че ще го направим.
– Може би трябва да я оставим гладна – предложи Рейес. – Ще бъде по-склонна да говори на сутринта, ако е гладна.
Лушън кимна.
– Съгласен съм. Може да е по-склонна да каже на Мадокс истината, ако мисли, че това ще ù осигури храна.
– Не ми харесва, но няма да протестирам. И предполагам, това означава, че отивам в града без моята подсилваща инжекция – каза Парис и отново въздъхна. – Да го направим, Болка!
Миг по-късно Рейес беше на крака и двамата се запътиха навън рамо до рамо. Торин последва примера им, но им даде добра преднина. Аерон не можеше да си представи до какво напрежение води усилието да не докосваш някой друг. Това сигурно беше ад.
Изсумтя. Животът за всички воини беше ад.
Лушън скъси разстоянието между тях и се отпусна на кожения стол насреща му. От него се носеше аромат на рози. Аерон така и не беше успял да разбере защо Мрачният жътвар мирише на пролетен букет. Със сигурност беше проклятие, по-лошо дори от това на Мадокс.
– Идеи? – попита той, изучавайки приятеля си. За първи път от много, много години Лушън излъчваше нещо друго, освен спокойствие. Челото му беше сбръчкано от стреса, и още повече обезобразяваше белязаното му лице.
Тези белези се спускаха от всяка от тъмните му вежди чак до линията на челюстта, дебели и дълбоки. Лушън никога не беше говорил как ги е получил, а Аерон никога не беше питал. Когато живееха в Гърция, един ден воинът просто се беше върнал у дома с болка в очите и с белези на бузите.
– Това е лошо – каза Лушън. – Наистина лошо. Ловците, жената на Мадокс, както и да се вписва в това, и Титаните. Всичко в един ден. Не може да е съвпадение.
– Знам. – Аерон прокара ръка през лицето си, закачайки и дръпвайки с върха на пръста пиърсинга на веждата си. – Дали Титаните ни искат мъртви, как мислиш? Може ли те да са пратили Ловците тук?
– Вероятно. Но какво биха правили с нашите демони, щом телата ни бъдат унищожени и духовете бъдат освободени? И защо да ти нареждат да действаш от тяхно име, ако имат намерение да бъдеш убит?
Добър въпрос.
– Нямам отговор. Дори не знам как ще изпълня деянието, което се изисква от мен. Жените са невинни. Двете са млади, на по двайсетина години, третата е в края на четирийсетте, а четвъртата е баба. Вероятно пече сладки за бездомните в свободното си време.
От любопитство какви са, след като беше напуснал Олимп, той ги беше потърсил и ги беше открил в един хотел в Буда. Това, че ги видя на живо, само беше усилило ужаса му.
– Не можем да чакаме. Трябва да действаме възможно най-бързо – каза Лушън. – Не можем да позволим на Титаните да диктуват действията ни или те ще се опитат да го правят отново и отново. Със сигурност можем да намерим решение.
Аерон смяташе, че ще има по-голям късмет, ако се опита да намери начин да закърпи прогорените и съдрани останки от душата си, след като убиеше тези жени. Но дори това изглеждаше безнадеждно.
Така седяха в мълчание дълго време. Умовете им кипяха, търсейки възможности. Или по-скоро с липсата на такива. Накрая Аерон поклати глава и се почувства така, сякаш току-що беше приветствал в себе си нов демон. Гибел.
ПЕТА ГЛАВА
По някое време през безкрайната нощ Ашлин стана и опипа пътя си из тясната килия. Глезенът ù пулсираше на всяка стъпка – спомен от часовете, които беше прекарала в катерене по покритите със сняг хълмове отвън и за чувството на надежда, което беше изгубила, виждайки шестте замахвания на меча.
Търсенето ù на изход се беше оказало безплодно. Нямаше прозорец като в кулата на Рапунцел, нито вълшебно огледало на зла вещица, през което да мине. Не беше намерила решетки, през които да се провре, или тунели, в които да се зарови като Алиса. Някъде по пътя беше изгубила мобилния си телефон. Не че щеше да има обхват в тъмницата на замък.
Докато времето се точеше бавно, мракът сякаш я притискаше все по-плътно и по-плътно.
Поне мишката беше спряла да цвърчи.
Ашлин само искаше да се прибере у дома, отново свита на пода. Искаше да забрави цялото преживяване. Вече можеше да живее с гласовете. Щеше да живее с тях. Опитът да ги заглуши ù беше струвал твърде скъпо. Работата ù, вероятно. Дългогодишното ù приятелство с Макинтош, може би. Част от разсъдъка ù, определено.