Никога нямаше да е същата.
Безжизненото лице на Мадокс щеше да я преследва до края на живота ù, будна и заспала. О, Боже! По бузите ù се стичаха сълзи, които се заскрежаваха от студа. Колко сълзи трябваше да пролее, преди жлезите да пресъхнат напълно? Преди болката в гърдите ù да изчезне.
Моля те, просто ме пусни! – дрънкаше глас. – Моля те! Кълна се! Никога няма да се върна.
„Аз също“ – помисли тя нещастно.
– Цяла нощ ли беше тук, жено?
Въпросът остана без отговор за миг, докато Ашлин се ориентира. Този глас… тя можеше да се закълне, че идва от настоящето, не от миналото. Грубият му силен звук отекваше в ушите ù.
– Отговори ми, Ашлин!
Още един миг премина, преди тя да осъзнае, че това е гласът, който идваше да я измъчва над другите. Глас, който някак беше запечатан в ума ù, въпреки че го беше чула едва няколко пъти преди това. Тя ахна. Очите ù се напъваха през мрака и търсеха… търсеха… но не намираха нищо.
– Ашлин! Отговори ми!
– М-Мадокс? – Не, сигурно не. Това сигурно беше номер.
– Отговори на въпроса!
Вратата се отвори внезапно и лъчи светлина заляха килията. Ашлин примигна, за да махне оранжево-златните петна, които замъгляваха зрението ù. На вратата стоеше мъж – висока черна сянка от заплаха и мускули.
Обгърна я блажена тишина, тишина, която беше усетила само веднъж преди.
Тя подпря длани на стената зад себе си и се изправи бавно. През нея премина шок и коленете ù потрепериха. Той не беше… Не можеше да е… Това беше невъзможно. Дори не беше разбираемо. Такива неща се случваха само в приказките.
– Отговори ми! – каза мъжът отново. В тона му вече се усещаше насилие, сякаш говореше с два гласа. И двата мрачни, плътни и оглушителни.
Тя отвори уста да отговори, но от нея не излезе никакъв звук. Този двоен глас беше гърлен, бурен и все пак чувствен отвъд най-дивите ù мечти. „Мадокс!“ Не беше сбъркала. Разтреперана, тя изтри сълзите от бузите си с опакото на ръката.
– Не разбирам – въздъхна тя. „Сънувам ли?“
Мадокс… не, мъжът, защото той не можеше да е Мадокс, независимо колко еднакви бяха гласовете им, пристъпи в килията. За миг вниманието му не беше насочено към Ашлин, сякаш той имаше нужда от време, за да се успокои.
Златни лъчи слънчева светлина танцуваха върху него, почтително галейки красивото му лице. Същите тъмни вежди, същите виолетови очи с гъсти мигли. Същият остър нос и същите сочни устни.
Как можеше да е той? Как пленителите ù бяха произвели същата прилика с мъжа, който беше срещнала предишната нощ, чак до този див блясък в очите? Мъж, който беше спрял гласовете от миналото само с присъствието си?
Близнак?
Очите ù се разшириха. Близнак. Разбира се. Най-после нещо, което имаше смисъл.
– Те убиха брат ти – изтърси тя. Може би той вече знаеше. Може би беше доволен. Но може би, само може би, щеше да я заведе в града и тя щеше да докладва за ужасяващото престъпление, на което беше станала свидетел. Щеше да бъде въздадена справедливост.
– Нямам брат – каза той. – Не и по кръв.
– Но… но…
Мадокс ще се оправи – беше казал красивият мъж. Тя поклати глава. Невъзможно. Тя беше гледала как той умира. „Но ангелите могат да бъдат възкресени, нали?“ Твърда буца заседна в гърлото ù. Мъжете в този дом определено не бяха ангели, независимо какво твърдяха хората от града.
Погледът му се плъзна отново по нея. Надолу по тялото ù със собственическа оценка и отново нагоре. Мъжът се намръщи.
– Тук ли те оставиха цяла нощ? – Той огледа останалата част от килията, а изражението му ставаше все по-мрачно. – Кажи ми, че са ти дали одеяла и вода и са ги взели едва тази сутрин!
Все още треперейки, тя прокара ръка по лицето и през косата си, трепвайки при докосването на всяко възелче в нея. Вероятно от глава до пети беше покрита с мръсотия. „Все едно има значение.“
– Кой си ти? Какво си ти?
Той не проговори дълго. Само я изучаваше, сякаш тя беше насекомо под микроскоп. Тя познаваше този поглед много добре. Беше любимият на всички в Института.
– Знаеш кой съм аз.
– Но ти не може да си той – настоя тя, не искайки да приема другата възможност. Той не беше като другите, като демоните, които го бяха убили. – Моят Мадокс е мъртъв.
– Твоят Мадокс? – Нещо горещо проблесна в очите му. – Твоят?
Тя вдигна брадичка и отказа да отговори.
Той сякаш се усмихна. Протегна ръка и я прикани.