– Ела! Ще те изчистим, ще те стоплим и ще те нахраним. После аз ще… обясня.
От това колебание стана ясно, че нямаше да обясни нищо. Той беше намислил нещо друго и тонът му подсказваше, че това нещо щеше да е силно. Тя остана на място, уплашена до дън душа.
– Дай да ти видя корема! – каза тя, печелейки време.
Пръстите му трепнаха бързо.
– Ела!
Част от нея искаше да отиде с него, да го последва, където и да я водеше. Защото той наистина приличаше на Мадокс и каквото и да беше Мадокс, той все още беше най-доброто, което ù се беше случвало. Но тя отново се запъна.
– Не.
– Ела!
Тя поклати глава.
– Оставам тук, докато не ми покажеш корема си.
– Няма да те нараня, Ашлин. – Думите „още не“ отекнаха от стените неказани. Но по-разстройващ от всичко бе звукът на името ù върху езика му, сякаш той не можеше да се сдържи да му се наслади. И да желае още едно вкусване. – Ашлин – повтори той.
Още един трепет я разтърси и тя се намръщи. Той не трябваше да я желае и тя със сигурност не трябваше да го желае.
– Ти не може да си моят Мадокс. Това е невъзможно.
Онова наситено горещо нещо отново проблесна по лицето му.
– Вече два пъти ме обявяваш за твой.
– Аз… съжалявам. – Тя не знаеше какво друго да каже. Мадокс я беше спасил от гласовете, поне за малко. Беше го гледала как умира. Те бяха свързани. Той беше неин.
– Недей да съжаляваш! – Той звучеше почти нежно. – Аз съм Мадокс – настоя той. – Сега ела!
– Не.
Уморен от отказа ù, мъжът прекоси разстоянието между тях. Той миришеше на необуздана жега и примитивни ритуали, изпълнявани в полунощ.
– Ще те нося през рамото си, ако трябва, точно както го направих снощи. Ако съм принуден да го направя обаче, не мога да гарантирам, че ще излезеш от тази килия с дрехите върху себе си. Разбираш ли?
Странно, но думите му бяха опияняващи, а не я плашеха. Утешителни, а не застрашителни. Само Мадокс знаеше как я беше носил, преди да влезе в замъка и да повика убийците си.
– Моля те! – усети се да казва тя. – Само ми покажи корема си! – Колкото повече настояваше да го види, толкова повече той не искаше да го направи. Щеше ли да открие зашити рани? Гладка кожа.
Щеше ли да има някакъв знак, че този мъж е бил намушкван отново и отново?
Първоначално той не реагира на молбата ù. Но накрая въздъхна.
– Изглежда аз ще съм този, който няма да излезе с дрехите си от тук. – Той протегна ръка към ръба на черната си тениска и бавно… бавно… я вдигна.
Въпреки настояването си, Ашлин не можеше още да намери кураж да се откъсне от наситения му виолетов поглед. Каза си, че е, защото очите му са толкова красиви, толкова хипнотизиращи, че тя просто се изгубва в тях, че се дави в тях. Но знаеше, че това беше едва половината истина. Ако той беше закърпен, ако беше намушкан… ако това беше Мадокс…
– Искаше да погледнеш. Така че, гледай! – нареди мъжът, едновременно нетърпелив и примирен.
„Не гледай! Погледни!“ Погледът ù се спусна надолу сантиметър по сантиметър. Тя видя опънат врат и диво препускащ пулс. Ключица, покрита с черен плат. Видя едната му огромна ръка, стиснала в юмрук тениската точно над сърцето му. Зърната му бяха малки, кафяви и твърди. Кожата му беше в онзи неземен бронзов оттенък, на който тя се беше възхитила в гората, а мускулите му бяха като въжета.
И тогава ги видя. Шест образували коричка рани. Не зашити, а червени и възпалени. Болезнени.
Тя вдиша шокирано. Пресегна се почти като в транс. Върхът на пръста ù докосна коричката, която разсичаше пъпа му. Раната беше груба и топла и одраска дланта ù. По ръката ù пробягаха електрически вълни.
– Мадокс! – ахна тя.
– Най-после – промърмори той, отдръпвайки се назад, сякаш тя беше бомба, която щеше да избухне всеки миг. Пусна тениската си и скри раните от погледа ù. – Доволна ли си сега? Аз съм тук и съм съвсем истински.
Той… не, не „той“. Мадокс. Не близнакът му. Това не беше сън. Не беше номер. Той беше намушкан, доказателството беше там в тези шест адски рани. Не беше имал пулс, не беше дишал. А сега стоеше пред нея.
– Как? – попита тя, изпитвайки нужда той да го каже. – Ти не си ангел. Значи ли това, че си демон? Това казаха някои хора за теб и за приятелите ти.
– Колкото повече говориш, толкова повече увисваш. Ще ме последваш ли сега?
Щеше ли? Трябваше ли? След тази забележка за „увисването“.
– Мадокс, аз… – какво?
– Показах ти корема си. В замяна ти каза, че ще дойдеш с мен.
Наистина ли имаше някакъв друг избор?