– Да. Разбира се.
– Кой? – настоя той. Лицето му започна странната си промяна. Съсухреният скелет се измъкваше и мърдаше под кожата му, сякаш той носеше прозрачна маска. Дори очите му се промениха отново. Черно покри виолетовото, после червено покри черното, бляскайки злокобно.
Твърда буца заседна в гърлото ù и тя се помъчи да диша. Нито в гората, нито дори докато беше окован за леглото и мечът срязваше органите му, не беше излъчвал такава свирепост.
„Защо още стоиш тук? Бягай!“
Изражението му се изкриви, сякаш знаеше какво планира да направи тя.
– Недей! – каза той, потвърждавайки страха ù. – Само ще ме стимулираш повече. Това ще мине след малко. Сега ми кажи кой те докосна!
– Всички – принуди се да каже тя, оставайки на място. – Мисля. Но се налагаше – побърза да го увери. Не можеше да повярва, че защитава убийците му, но това изглежда беше най-бързият начин да го успокои. – Само така можеха да ме вкарат в килията.
Той се успокои, но само малко. Скелетният образ се оттегли и червеният блясък избледня от очите му.
– Значи не са те докосвали сексуално?
Тя поклати глава, отпускайки се мъничко. Значи беше ядосан на мъжете, не на нейната съпротива.
– Ще им позволя да живеят. Засега. – Забравяйки собственото си правило, той обгърна с длани слепоочията ù и я принуди да погледне лицето му.
Тя усети още едно от онези електрически изтръпвания, когато топлият му дъх достигна носа ù. Той беше толкова едър, че тя изглеждаше дребна, раменете му бяха толкова широки, че я поглъщаха.
– Ашлин – каза той нежно.
Бързата промяна в него от звяр до загрижен джентълмен беше замайваща.
– Не исках да обсъждам това все още, но трябва да чуя отговора ти сега. – Последва тежко мълчание, докато той се взираше в нея. – Убих онези четирима мъже снощи. Тези, които те следваха.
– Следвали са ме? – Дали някой от Института я беше видял и беше тръгнал след нея? Бяха ли… останалата част от думите му най-после достигнаха до съзнанието ù. Тя ахна, когато високоволтова шокова вълна пробяга по гръбнака ù. – Ти си ги убил?
– Да.
– Как изглеждаха? – Тя се задави. Ако Макинтош е бил убит заради нея… Тя стисна устни, за да спре болезнен стон.
Мадокс описа мъжете – високи и силни воини и тя бавно се успокои. Повечето служители, които беше срещала в Института, бяха по-стари, като Макинтош. Много от тях бяха бледи с оредяваща коса и очила, и с отслабващи от постоянното взиране в компютърните екрани очи. Прониза я облекчение, което на свой ред я накара да се чувства виновна. Снощи бяха умрели хора. Не трябваше да има значение дали ги познава, или не.
– Защо си направил такова нещо?
– Те бяха въоръжени и нетърпеливи за битка. Имах избор – да ги убия или те да убият мен.
Каза го без никаква следа от угризение, сякаш просто посочваше фактите. Що за кърваво, жестоко място се беше оказала тази крепост? Мадокс също. Спасителят ù говореше като войник ветеран… или като студен и закоравял убиец, каквито бяха и съквартирантите му. Той не се беше поколебал и нямаше да се поколебае да убие.
Тогава защо тя все още искаше той да я прегърне?
Каквато и емоция да видя Мадокс на лицето ù, изглежда тя отговори на неизказан въпрос. Веждите му се смръщиха и устните му се свиха. От неодобрение? Но защо? Преди да може да го проучи повече, той се обърна и изкачи още две стъпала, казвайки:
– Забрави, че съм го споменал!
– Чакай! – Тя скочи напред, трепна от подновената болка в глезена и сграбчи бицепса му. Жалко движение, наистина, но това го спря.
Той се вцепени, после бавно обърна глава и изръмжа, кимайки към пръстите ù.
Тя ги дръпна. Не заради реакцията му, а затова, че усети отново странното изтръпване. Искаше ù се да вярва, че е статично електричество. Нещо друго, каквото и да е, нещо различно от това, което предизвикваше толкова грешно желание.
– Съжалявам! – промърмори тя. „Без докосване!“ – припомни си. Така беше по-добре и за двама им. Тя изглежда не можеше да контролира реакцията на тялото си, когато бяха близо. Истински продължителен контакт можеше да я превърне в локвичка на пода. – Мадокс?
В профил изражението му изглеждаше празно, напълно лишено от емоции.
– Да?
– Не се ядосвай, но технически сега е по-късно, затова ще те върна към първия въпрос. Какво си ти? – преди да може отново да се задвижи, сякаш не е проговаряла, тя добави: – Аз отговорих на твоя въпрос. Моля те, отговори на моя!
Той не отговори. Но отново обърна лице към нея.
Нервна, тя прокара език по устните си. Погледът му проследи движението и ноздрите му трепнаха. Тя нямаше намерение, но започна да дрънка: