– Виж, има всякакви видове необикновени създания по света. Никой не го знае по-добре от мен. Споменах ли, че знам от първа ръка, че демоните съществуват? Просто искам да знам с какво си имам работа тук.
„Млъкни! Спри да говориш!“
Само да беше отговорил. Никога преди не ù се беше налагало да запълва неловки паузи мълчание. Никога не беше мислила, че то може да бъде толкова неудобно.
Той забави крачка. Действието му бе премерено и точно и имаше за цел да намали разстоянието между тях. В отговор и тя забави крачка, отново увеличавайки разстоянието.
– Без повече въпроси. Искам те изкъпана, нахранена и почиваща до един час. Покрита си с мръсотия, трепериш на краката си от глад и под очите ти има тъмни кръгове. След това можем да… говорим.
Отново това колебание. То я разстрои и тя преглътна.
– Ако те помоля да ме върнеш в града, какво би казал?
– Категорично не.
„Така си и мислех.“ Раменете ù се превиха. Независимо колко много искаше този мъж (или може би точно заради това че го искаше толкова много), трябваше да започне да се държи като разумно човешко същество и да избяга.
Ами ако тя беше следващата подред за намушкване? Тя не би могла да се вдигне от мъртвите. Поне в това Ашлин беше сигурна.
Вчера щеше да продаде душата си, за да дойде тук. „Кого заблуждаваш? Ти продаде душата си.“ Не се беше научила как да контролира гласовете, когато Мадокс не е с нея, но просто не можеше да остане. Имаше твърде много несигурност и твърде много насилие.
Но за да избяга, трябваше да понесе хълмовете, студа, мъглата и гласовете. „Можеш да го направиш. Трябва да го направиш.“
Мадокс вдигна вежда.
– Трябва ли отново да те заключвам, Ашлин? – попита той, сякаш четеше мислите ù.
Заплахата я уплаши и ядоса, но тя поклати глава. Нямаше причина да го дразни и да рискува да бъде убита или хвърлена обратно в онзи леден и влажен затвор, от килиите на който свободата беше нещо напълно недостижимо. Извън него поне имаше шанс. Колкото и малък да беше той.
„Тишината не е толкова сладка, колкото се надяваше, а?“
– Искаш да напуснеш, защото трябва да говориш с някого ли? – попита той. Не успя да скрие растящия си гняв с любезното запитване. – Някой ще се разтревожи ли къде си?
– Шефът ми – каза тя честно. Вероятно, ако намереше телефон, можеше да му се обади. Тогава той щеше да се обади на полицията… не. Тя отхвърли тази мисъл веднага, напомняйки си, че полицаите може да бъдат омаяни от „ангелите“.
Но ако успееше да се обади на Макинтош, Институтът можеше да измисли начин да я спаси. Можеше да се върне към стария си живот и да се престори, че последните два дни никога не са се случвали… Но мисълта да изостави Мадокс създаваше необяснима болка в гърдите ù. „Глупаво момиче!“
– Кой точно е твоят шеф?
Сякаш щеше да му каже и да постави невинен човек в опасност. Вместо това тя събра куража си и каза:
– Пусни ме, Мадокс! Моля те!
Още едно мълчание, по-тежко от преди. Той пристъпи по-близо, докато носовете им почти се опряха, както беше направил в гората. Очите му сега бяха ярко виолетови.
– Снощи ти казах да се върнеш в града. Ти отказа. Дори ме последва. Извика ме. Помниш ли?
Напомнянето я жегна.
– Миг на умопомрачение – прошепна тя, гледайки надолу към ръцете си. Пръстите ù бяха преплетени, а кокалчетата побелели.
– Е, този миг на умопомрачение запечата съдбата ти, жено. Оставаш тук.
* * *
Мадокс придружи Ашлин, която вървеше с неохота до стаята му. Вече беше почистил пода и беше изхвърлил изцапания матрак, заменяйки го с нов от купчината в стаята до неговата. В очакване на прелъстяването ù беше приготвил за нея вана, беше подредил плато с меса и сирена, беше отворил бутилка вино и беше застлал белоснежни чаршафи.
Никога не беше влагал толкова усилия за чифтосване. Само беше чувал Парис да говори колко бързо жените се топят, когато мъжете ги глезят така.
Мадокс не беше осъзнал, че Ашлин може да прекара цялата нощ в килия или че ще се нуждае от тези грижи благодарение на приятелите му. Пръстите му се свиха в юмрук.
„Удобството ù няма значение.“ Той не беше сигурен от кого дойде тази мисъл – от демона или от него самия. Знаеше само, че е лъжа.
– Изкъпи се, преоблечи се и хапни! – насили се да каже той. – Никой няма да те притеснява. – Мадокс замълча. – Има ли нещо друго, което искаш?
Тя го заобиколи в широк полукръг, обръщайки лице към него почти моментално, сякаш не му се доверяваше да стои зад гърба ù.
– Свобода би било добре.
– Освен това.