С поглед обходи стаята и Ашлин. Не му харесваше колко бледа беше Ашлин, колко нестабилна и необщителна беше. Не беше толкова изтощена миналата нощ дори в лютия студ на гората.
– Ами да изтриеш спомените ми от последните няколко дни?
– Освен това – повтори той мрачно. Не му харесваше, че тя иска да го забрави.
Тя въздъхна.
– Не. Тогава няма нищо.
Той знаеше, че трябва да излезе, да ù даде възможност да се отпусне и да последва заповедите му, но беше изпълнен с нежелание да го направи. Облегна се на касата на вратата. Ашлин остана в центъра на стаята със скръстени ръце, опъвайки върху гърдите си розовото яке, което носеше. Устата му пресъхна.
– Правил ли си това с много жени? – попита Ашлин с обикновен тон.
Очите му се отвориха рязко и приковаха нейните. Тялото му се стегна.
– Да съм правил какво? – Да ги води тук? Да ги прелъстява? Внезапно на гърлото му беше заседнала твърда буца.
Ашлин изсумтя.
– Да ги заключваш. Какво друго?
Буцата бързо се изчезна.
– Ти си първата – отвърна той, стараейки се да скрие разочарованието си.
– И какво си планирал за мен, след като съм толкова специално момиче?
– Само времето ще покаже – отговори той честно.
Сянка на загриженост помрачи изражението ù.
– Колко време?
– Ще трябва да открием отговора заедно.
Сега тя се намръщи.
– Ти си най-потайният мъж, който някога съм срещала.
Той сви рамене.
– Наричали са ме и с по-лоши имена.
– Сигурна съм – промърмори тя.
Дори обидата не го прогони. „Само още малко.“
– Не знаех каква храна би искала, затова донесох по малко от всичко, което имахме в кухнята. За съжаление нямаше голям избор.
– Благодаря – каза тя и стисна устни. Изблик на гняв се спусна по лицето ù. – Не знам защо съм любезна с теб. Виж какво правиш с мен!
– Грижа се за теб?
Бузите ù пламнаха и тя отмести поглед от него.
– Принадлежиш ли на някой мъж, Ашлин? – попита той, мразейки дори самата мисъл.
– Не разбирам въпроса ти. Дали съм омъжена ли? Не. Имам ли приятел? Не. Но имам приятели и хора, които ще се тревожат за мен – побърза да добави, сякаш внезапно осъзнала, че е станала уязвима.
Кого се надяваше да убеди? Него? Или себе си?
– Те ще ме търсят. Ще ме търсят – настоя тя, когато той не отговори.
– Но няма да те намерят – каза той уверено. Четиримата снощи не бяха изкачили хълма. Другите ù приятели също нямаше да успеят.
Ръката ù посегна към шията, привличайки вниманието му към пулса, който биеше там. Защо беше толкова омаян от туптенето на сърцето ù, толкова изкушен да докосне доказателството за съществуването му?
– Не исках да те плаша – каза ù той. Не беше сигурен кой от тях беше по-изненадан от думите му – Ашлин или той самият.
– Не те разбирам – прошепна тя.
Той също не се разбираше. И колкото повече стоеше тук и говореше с нея, толкова по-малко смисъл имаше поведението му. Той се изправи.
– Изкъпи се! Ще се върна по-късно – без да ù даде възможност да отговори, той излезе в коридора, тръшна вратата и дори не погледне назад.
По-добре така. От мига, в който я беше попитал дали принадлежи на някой мъж, демонът беше започнал да кипи в него, жаден за бой. Ако беше останал, щеше да я докосне. Ако я докоснеше, щеше да я има. Но не искаше преплетените тела и разгорещените целувки да се превърнат в хапане, драскане и твърде грубо тласкане.
Нежната жена в стаята нямаше да оцелее.
– Проклятие! – изръмжа той. Ашлин без всякакво съмнение беше най-сладко изглеждащата жена, която беше срещал. Устата му все още пресъхваше, като си помислеше за нея. Желанието му не беше да я нарани, независимо че беше признала, че тя знае за демона – нещо, което само Ловец или Стръв можеше да знае. Не, той искаше да ù достави удоволствие.
Той се обърна и заключи вратата отвън. Обръщането на ключалката беше нещо друго, което беше направил в очакване на прелъстяването ù. Единственият начин тя да избяга, беше да скочи от терасата на стаята, но той се съмняваше, че тя би искала да падне от пет етажа и да се приземи върху ръбестите скали. За всеки случай беше залепил прозореца, който водеше към терасата.
Мадокс закрачи по коридора, молейки се другите воини да не са излезли за целия ден. Когато се беше събудил във вече заздравяващото си тяло, първата му мисъл беше за Ашлин. Беше приготвил стаята си и храна за нея. След това беше потърсил Лушън, намерил го беше в стаята за забавления и беше настоял да разбере какво е станало.
– Тъмницата – беше промърморил мъжът със странен блясък в очите.