– Някой друг намира ли това за силно развеселяващо? По-добре е дори, отколкото да слушам брокерите, когато акциите пропадат.
Мадокс се помъчи да озапти характера си и да не мисли повече за Ашлин. Като жена, като човек, като възможна Стръв, тя беше последната, която би трябвало да събужда такава защитна реакция у него.
Би трябвало, би трябвало. А! „Приключи това!“ Най-после. Скоро. Сега.
– Стига! – извика Лушън.
Всички млъкнаха и зяпнаха Лушън изненадани. Той обикновено не викаше.
– Имаше ли Ловци в града? – попита той Парис и Рейес.
Рейес поклати глава.
– Не намерихме.
– Добре. Това е добре. Може би Мадокс наистина е убил всичките. – Лушън кимна доволно. – Но Мадокс още не знае за боговете. Трябва да му кажем. Още повече, че Аерон и аз… направихме нещо снощи.
Тялото на Аерон мигновено се скова.
– Разбрахме се, че няма да им казваме.
– Знам – въздъхна Лушън, явно накрая на търпението си. – Промених решението си.
– Не можеш ей така да променяш решението си! – изрева Аерон, скачайки пред Лушън.
– Мога и го направих – беше отговорът. Не точно спокоен, но достатъчно твърд.
– Какво става? – Мадокс пристъпи между тях и ги избута. Поне веднъж не беше той този, който хвърляше обвинения и юмруци. – Готов съм да слушам. Спомена боговете. Знам, че Аерон е бил призован. Бях твърде разсеян преди, за да попитам за подробности. Какво искаха от него?
– По-късно – каза Торин на Мадокс, но не откъсна поглед от Лушън. – Какво си направил, Смърт?
– Изплюй камъчето! – нареди Рейес.
Лушън не отделяше поглед от Аерон.
– По начина, по който реагират на Алшин, трябва да се погрижим да не открият нашата тайна случайно. Какво биха сторили тогава според теб?
Аерон дълго време мълча. Напрежението изпълни въздуха мрачно и зловещо. Накрая Аерон кимна.
– Добре. Покажи им! Но бъди готов за война, приятелю, защото няма да са щастливи!
– Някой най-добре да обясни – настоя Рейес, поглеждайки от единия към другия.
– Само обяснение няма да е достатъчно. Трябва да ви покажа. – И Лушън тръгна по коридора. – Насам!
Пророчески думи, помисли Мадокс. Той хвърли въпросителен поглед към Торин, който беше изрекъл подобни думи снощи.
– Знаеш ли какво става? – изрече само с устни.
– Не – беше тихият отговор.
Нищо добро, доколкото можеше да предположи. Лушън никога не се беше държал потайно. Объркан, заинтригуван и разтревожен, Мадокс погледна към вратата на Ашлин, преди да последва приятелите си.
СЕДМА ГЛАВА
Ашлин се строполи отново на леглото, мъчейки се да контролира дишането си. О, Боже! Той се беше върнал. Не беше сън, халюцинация или мираж. Мадокс беше жив. Тя наистина беше заключена в тъмница, а той наистина се беше върнал от света на мъртвите. И наистина беше спрял гласовете.
Когато я беше оставил в тази странно без мебели стая, тя беше потърсила телефон, но не беше намерила. После беше търсила изход. Отново без успех. Изтощението бързо я беше налегнало и почти я беше смазало. Беше неспособна да се бори с него. Тишината беше неумолимо успокояваща, като любим наркотик, който най-после беше в състояние да си позволи. И тя беше легнала, без да се интересува от последствията. Беше се насладила на идеята, че може би, само може би, всичко това беше заблуда и когато отвори очи, ще се озове в собствения си дом и в собственото си легло.
Не беше така. О, не беше така.
Преди малко я беше разтърсил удар от звънтяща сила, извличайки я с ритници и викове от най-мирния сън през целия ù живот – сън, обвит в блажена тишина. И тогава Мадокс беше застанал над нея, гледайки я с тези бездънни виолетови очи.
Лицето му беше със синини и рани. Черно, синьо и окървавено. Лявото му око беше подуто, устната му беше разкъсана от долу до горе. При спомена стомахът ù се разбунтува. Тези чудовища отново ли се бяха опитали да го убият?
Отново. Ха! Тя се изсмя. Те го бяха убили. И двама от убийците му бяха стояли до него. Той изглеждаше в добри отношения с тях, общуваше с тях, сякаш нямаше никаква причина да ги мрази. Как можеха още да са приятели?
Тя се измъкна от леглото. Тялото ù я болеше при всяко движение, сякаш беше на деветдесет години трепереща старица, а не пъргава двайсет и четири годишна девойка. Намръщи се. Твърде много стрес, без никакви изгледи за край.
Мъжете сигурно си бяха отишли, защото вече не ги чуваше през вратата. Добре. Тя не искаше да се разправя с тях точно сега. Или изобщо някога. „Погрижи се за нещата, после намери начин да се измъкнеш!“