Тя се замъкна до банята и беше зашеметена от изненадващата ù красота, сравнявайки оскъдицата в стаята и студенината на тъмницата. Тук тя откри стени с бели плочки и подходящ мраморен под, вградена тоалетка, преливаща от кърпи, порцеланова мивка, блестяща вана с крачета и издигнат чучур („В случай че някой великан реши да си вземе душ?“ – помисли тя с широко отворени очи) и почти прозрачна завеса.
По някаква причина всичко беше завинтено в пода и в стената.
От тавана висеше полилей. Месинговите му пръчки се протягаха на всички страни. Но нямаше друго украшение. Нито снимки, нито удобства. Беше ли ги махнал Мадокс, уплашен, че тя ще се опита да ги открадне?
Ашлин изсумтя. Институтът ù плащаше много добре, за да слуша и да научава за всякакви паранормални неща. Парите не бяха проблем. Освен това, каквото и да поискаше, Макинтош с готовност ù го даваше. А ако не искаше да го моли, го поръчваше по интернет и ù го доставяха до входната врата.
Тя се изчерви, като се сети за някои от нещата, които наскоро беше поръчала. Любовни романи, които неизменно бяха довели до поръчката на костюм на момиче от харема, комплект сутиен и бикини от черна кожа, а след като беше чела една книга за агент под прикритие и бивша крадла – копринени шалове и тиксо. Не че някога ги беше използвала.
С въздишка топна една кърпа във вече студената вода във ваната. Оставайки с дрехите, тя се изми както можа. Нямаше да се съблече. Някой от мъжете можеше да се върне всеки момент.
„Да, но би ти харесало Мадокс да се върне.“
„Не!“ – увери се тя, объркана от мисълта. Нямаше. Той я плашеше.
„Той носи безценна тишина.“
„Вече не.“ Той не беше тук, но гласовете все още не се бяха върнали. В главата ù цареше тишина и тя чуваше единствено собствените си мисли. „Излекувана съм.“
„Не, не си. Чу гласове снощи в тъмницата.“
– Сега си говоря сама – каза тя, вдигайки ръце. – Какво следва?
Тя огледа отражението си в огледалото. Капки вода се стичаха от челото по носа ù, а от там по брадичката. Бузите ù пламтяха в розово, а очите ù блестяха. Странно. Никога не беше усещала по-силно смъртността си, но и никога не се беше чувствала по-жива.
Когато стомахът ù изкъркори, тя си спомни подноса с храна, който Мадокс беше оставил на пода. Краката ù я понесоха, без да са получили заповед, покрай дрехите, които беше пръснала, докато тършуваше в килера за скрит телефон. Черни тениски, черни панталони, черни шорти.
Зърната ù се втвърдиха при мисълта за мускулестия Мадокс само с чифт от тези шорти. Представяше си го излегнат на леглото, твърд и напрегнат, с надзъртаща през ръба на шортите ерекция и с порочен поглед, да я подканва с пръст.
И тя с готовност щеше да отиде при него.
Ашлин захапа долната си устна. Мадокс на легло… Мадокс я желае… Коленете ù омекнаха, а стомахът ù се сви. „Глупаво момиче!“ Очевидно щом получеше малко тишина, можеше да мисли само за секс.
Тя вдигна подноса с храна и се премести до прозореца. Седна на еркера и пъхна зърно грозде в устата си. Сладкият сок потече по гърлото ù и тя едва не изстена, преди да си заповяда да се концентрира върху важния въпрос – бягството. Беше казала на Макинтош, а следователно на Института, за мъжете и за тази крепост. Макинтош дори знаеше за желанието ù да ги посети. Най-вероятно досега вече беше предположил къде е отишла.
Щеше ли да дойде за нея? Или щеше да нахрани вълците с нея, заради смелостта ù да не се подчини? Той винаги беше мил с нея, но никога не беше толерирал грешки от другите си служители, още по-малко пък съзнателно неподчинение.
„Той ще дойде – увери тя себе си. – Той се нуждае от теб.“
Но докато се взираше през прозореца, я поздравяваха само дървета и сняг. Тя не позволи това да я разочарова. Той можеше да е навсякъде. Застанала там, където всеки можеше да я види, тя пъхна още едно зърно грозде в устата си и почука по стъклото. „Тук съм. Виждате ли ме?“
Трябваше да се измъкне възможно най-скоро. С всяка изминала секунда лудостта на воините изглежда обхващаше и нея все по-силно. Беше си представила тъмничаря си по бельо, за Бога!
Надяваше се, че Макинтош ще я види, ще пробие дупка в предната врата и ще я измъкне. Бум! Сторено. Край. Не, чакай! Върни! Тя не искаше Макинтош зад тези стени. Нямаше да е достоен съперник за Мадокс и останалите. Щеше да се наложи да разсее Мадокс, може би да го нокаутира някак и да избяга. Извън крепостта и надолу по хълма. Студът и гласовете бяха по-добре от заплахата за смърт, която беше открила тук.
И как точно щеше да отвлече вниманието на мъжа? Размишлявайки над това, тя погълна останалото грозде. А когато то свърши, се концентрира върху месото и сиренето, пийвайки вино между хапките. За минути останаха само трохи и половин бутилка. Никога не беше опитвала нещо толкова вкусно. Шунката беше желирана с кафява захар – истинско пиршество за вкусовите рецептори на Ашлин. Сиренето беше прекрасно и в съвършен контраст с гроздето. Виното беше превъзходно.