Истина.
Каменните стени се нижеха от двете му страни, докато крачеше устремено. Свещниците горяха, пулсирайки със светлина и огън, преплитайки сенките със злато. Домът на прокълнатите, както Торин беше кръстил мястото, беше изграден преди стотици години. Бяха го модернизирали, доколкото можеха, но годините си личаха в ронливите камъни и в протритите подове.
– Къде са всички? – попита Мадокс. Едва тогава осъзна, че не е забелязал никой от другите.
– Човек би решил, че Парис пазарува храна, след като килерите ни са почти празни, а това е единственото му задължение, но не. Той излезе да търси нова жена.
Късметлийското копеле. Както беше обладан от Безразборността, Парис не можеше да легне с една и съща жена два пъти и затова прелъстяваше нова – или две, или три – всеки ден. Единственият недостатък? Ако не можеше да намери жена, беше принуден да прави неща, за които Мадокс дори не искаше да мисли. Неща, които оставяха иначе добродушния мъж превит над тоалетната да бълва съдържанието на стомаха си. Завистта на Мадокс в такива моменти се оттегляше, но винаги се връщаше, когато Парис заговореше за някоя от любовниците си. Мекото докосване на бедро… срещата на гореща кожа… стоновете от екстаз…
– Аерон е… Приготви се – започна Торин, – защото това е основната причина да те издиря.
– Нещо случило ли се е с него? – настоя Мадокс, докато съзнанието му се помрачаваше и гневът го превземаше. „Унищожи, заличи!“ – умоляваше Насилие, дращейки в ума му. – Ранен ли е?
Аерон може да беше безсмъртен, но все още можеше да бъде наранен. Дори убит – подвиг, който бяха открили по най-лошия възможен начин.
– Нищо подобно – увери го Торин.
Той бавно се отпусна и Насилие постепенно се оттегли.
– Какво тогава? Разчиствал е някоя стая и е изпаднал в истерия? – Всеки воин тук имаше специфични отговорности. Това беше техният начин да поддържат някакво подобие на ред сред хаоса на собствените им души. Задачата на Аерон беше прислужническа. Нещо, от което се оплакваше ежедневно. Мадокс се грижеше за домашните поправки. Торин играеше със стоки и облигации, каквото и да бяха те, и поддържаше финансите им в добро състояние. Лушън се занимаваше с цялата документация, а Рейес ги снабдяваше с оръжие.
– Боговете… призоваха го.
Мадокс се препъна. Шокът моментално го заслепи.
– Какво? – Със сигурност не беше чул правилно.
– Боговете го призоваха – повтори Торин търпеливо.
Но гърците не бяха говорили с никого от тях от деня на смъртта на Пандора.
– Какво искаха? И защо едва сега чувам за това?
– Първо – никой не знае. Гледахме филм, когато той внезапно се изпъна в стола си с мъртво изражение, сякаш няма никой вкъщи. Няколко секунди по-късно ни каза, че е бил призован. Никой от нас нямаше време дори да реагира. В един моминт Аерон беше с нас, в следващия го нямаше. И второ – добави Торин почти без пауза, – опитах се да ти кажа. Ти каза, че не ти пука, помниш ли?
Един мускул заигра под окото му.
– Трябваше все пак да ми кажеш.
– Докато имаш тежести под ръка? Моля те! Аз съм Болест, не съм Глупост.
Това беше… това беше… Мадокс не искаше да знае какво, но не можеше да спре да мисли. Понякога Аерон, пазителят на Ярост, напълно губеше контрол над духа си и се впускаше в отмъстително буйство, наказвайки смъртните за техните грехове. Щеше ли да му бъде дадено второ проклятие за действията, както на Мадокс преди толкова много векове?
– Ако не се върне в същата форма, в която е заминал, ще намеря начин да пребродя небесата и да изтребя всяко божествено създание, което срещна.
– Очите ти греят в яркочервено – каза Торин. – Виж, всички сме объркани, но Аерон ще се върне скоро и ще ни каже какво става.
Много добре. Той се принуди да се отпусне. Отново.
– Някой друг беше ли призован?
– Не. Лушън е навън да събира души. Рейес е бог знае къде, вероятно се реже.
Трябваше да се сети. Въпреки че Мадокс страдаше непоносимо всяка нощ, той съжаляваше Рейес, който не можеше да живее и един час, без да си причинява мъчение.
– Какво още имаш да ми кажеш? – Мадокс прокара пръсти по двете извисяващи се колони, които обграждаха стълбището, преди да започне да се изкачва.
– Мисля, че е по-добре да ти покажа.
Дали щеше да е по-лошо от известието за Аерон? Мадокс се чудеше, докато крачеше през стаята за забавление. Тяхното убежище. Залата, за чието създаване не бяха жертвали никакви средства, беше изпълнена с плюшени мебели и с всички удобства, които един воин би могъл да пожелае. Имаше хладилник, натъпкан със специални вина и бири. Маса за билярд. Баскетболен кош. Огромен плазмен екран, на който дори сега трепкаха образите на три голи жени посред оргия.