Мадокс се взря в приятелите си, повечето излъчваха същото недоверие, каквото изпитваше той. Нищо подобно не се беше случвало преди. Никой от тях не беше водил жена тук, дори Парис (доколкото знаеше), а сега имаше почти толкова жени в сградата, колкото и воини. Това беше сюрреалистично.
– Е? – подсети ги той.
Аерон обясни как гърците са били свалени от Титаните – владетелите отпреди хиляди години. И как тези нови суверени поискали… не, заповядали му да екзекутира тези четири невинни жени. Ако упорства, ще бъде подлуден от жажда за кръв. Ако поиска да бъде освободен от задачата, ще бъде прокълнат като Мадокс.
Мадокс слушаше зашеметен. Постепенно беше обхванат от шок и ужас.
– Но защо новият цар на боговете да казва на Аерон да… – отговорът беше готов, и Мадокс стисна устни. „Аз направих това – осъзна той. – Аз съм отговорен. Аз предизвиках боговете вчера вечерта, дори ги обидих.“ Това трябва да беше техният начин да отвърнат.
Той хвърли смутен поглед към Торин. Воинът се взираше в него с твърд блясък в зелените си очи. После се обърна и оправи ръкавиците си пред огледалото, окачено точно над главата му. Отражението му беше мрачно. Едва вчера двамата бяха заявили, че не им пука, ако боговете ги накажат. Бяха мислили, че нищо не би могло да е по-лошо от сегашното им положение.
Грешаха.
– Не можем да позволим Аерон да изпълни задачата – каза Лушън, прекъсвайки мрачните мисли на Мадокс. – Той вече е готов да се пречупи. Всички сме.
Рейес отново удари стената, пъшкайки от силата. По ръцете му имаше възпалени червени рани, които се отвориха от удара, пръскайки кръв по сребристия камък.
– Тези Титани трябва да са знаели какво ще стане, ако Аерон се подчини – оголи той зъби навъсено. – Трябва да са знаели колко несигурно балансираме между добро и зло. Защо биха го направили?
– Аз знам защо – отвърна Мадокс мрачно.
Всички очи се заковаха в него.
Срамът натежа в душата му, докато разказваше какво е направил.
– Не очаквах това да се случи – завърши той неуверено. – Не знаех, че Титаните са избягали, камо ли че са взели властта.
– Дори не знам какво да кажа – Аерон.
– Аз знам. Мамка му! – възрази Парис.
Мадокс отметна глава назад и се загледа в тавана. „Мислех, че предизвиквам гърците“ – искаше му се да извика. Те нямаше да направят нищо. Те щяха да продължат да го пренебрегват.
– Мислиш ли, че Ашлин също е наказание от Титаните? – попита Лушън.
Челюстта му се стегна.
– Да. – Разбира се, че беше наказание. Беше мислил за това по-рано (времето на пристигането ù, начинът, по който спохождаше ума му и разпалваше желанията му), но беше приел, че гърците са отговорни. – Титаните трябва да са довели Ловците право при нас. Те са знаели, че Ловците ще използват Ашлин и как тя ще ми въздейства.
– Ти прокле боговете едва след като Аерон беше призован. Още повече, не беше ги проклел, когато Ашлин се появи за първи път на камерите ми – посочи Торин. – Не са могли да знаят какво ще направим и кажем по-късно.
– Не са ли? Може би не са я пратили те, но сигурно я използват някак. – Нищо друго не обясняваше силата на чувствата му към нея. – Аз ще се погрижа за нея – добави той мрачно, но всеки мускул в тялото му се стегна, умолявайки го да върне думите си назад. Не го направи. – Аз ще се погрижа за всички тях.
Парис му се намръщи.
– Как?
– Ще ги убия – каза той мрачно. Беше правил и по-лоши неща. Защо да не добави и това в списъка. „Защото не съм звяр.“ Ако го направеше, щеше да бъде Насилие. Нямаше да бъде по-добър от духа в него, принизен до една единствена причина да съществува – да причинява болка.
Но той беше причината тази напаст да се изсипе върху дома им и той трябваше да поправи нещата. Можеше ли обаче да унищожи Ашлин? Разбра, че не иска да знае отговора.
– Не можеш да убиеш четирите в стаята на Лушън – каза Аерон също толкова мрачно. – Титаните наредиха аз да го направя. Кой знае как ще реагират, ако заповедите им не са спазени точно?
– Чувам ви, болни копелета! – извика женски глас иззад вратата. – Ако ни убиете, кълна се в Бога, че ще убия всички вас!
Последва още едно временно прекъсване на разговорите.
Устните на Рейес се извиха в горчива усмивка.
– Невъзможна заплаха, но почти ми се иска да видя как опитва.
Женски юмруци заудряха вратата.
– Пуснете ни! Пуснете ни, чувате ли?
– Чуваме те, жено – каза Рейес. – Сигурен съм, че и мъртвите ви чуват.
Беше обезпокоително, че Рейес – най-сериозният от всички, беше се пошегувал мрачно. Той прибягваше до хумор, само когато ситуацията беше крайно напрегната.