Това беше кошмар. След векове непреклонна рутина, Мадокс внезапно трябваше да разпитва жена, после да я унищожи, преди да може да бъде използвана срещу него. Трябваше да спаси приятел от немислима заповед. И трябваше да усмири богове. А дори не беше сигурен как да подходи към тях.
Тези Титани бяха неизвестни същества. Ако помолеше за милост и те му заповядаха да извърши нещо долно, нещо, което той откаже да извърши, ситуацията със сигурност щеше да стане по-лоша, отколкото беше сега.
– Защо не ги докосна аз? – предложи Торин, обръщайки гръб на групата. Очите му бяха толкова ярки и зелени, колкото на момичето в стаята. Докато нейните бяха изпълнени с гняв, неговите бяха пълни с отчаяние. – Ако умрат от болест, никой няма да се тревожи за съвестта си – освен Торин.
– Не – каза Аерон в същия миг, в който Парис извика:
– По дяволите, не!
– Без болест – съгласи се Лушън. – Веднъж започнала, е невъзможно да бъде контролирана.
– Ще запазим телата консервирани – каза Торин с ясна решителност.
Лушън изпусна още една въздишка.
– Това няма да подейства и ти го знаеш. Болестта винаги се разпростира.
– Болест! – извика момичето. – Ще ни заразите с болест? Затова ли ни доведохте тук? Отвратителни, гнусни, гнили…
– Тихо! – заповяда друг женски глас. – Не ги подстрекавай допълнително, Дани!
– Но, бабо, те…
Гласовете им заглъхнаха. Момичето вероятно беше издърпано от вратата. Мадокс харесваше куража ù. Напомняше му за Ашлин, как му се беше опънала в килията и беше настояла той да си вдигне тениската. Беше искала да избяга – желанието беше блеснало ярко в очите ù, но не го беше направила. Само споменът караше кръвта му да кипне и тялото му да се втвърди. Дори беше погалила раната му, давайки живот на нещо в него. Нещо, което той не разбираше.
Нежност, може би?
Той поклати отрицателно глава. Щеше да се бори с тази емоция до последния си дъх. Което щеше да се случи след около тринайсет часа, помисли той горчиво. Той нямаше, нямаше да има нежност за Стръв или божествено наказание, или каквото беше тя.
Доказателство – следващият път, когато я видеше, щеше да я има силно и бързо, тласък след тласък… Тя щеше да стене и да крещи името му. Бедрата ù щяха да се стегнат около кръста му и… Не, не. По собствена воля картината се пренареди в главата му и се промени, за да се хареса на Насилие.
Тя щеше да е по корем, вързана за ръцете и коленете. Прекрасната ù коса щеше да пада по елегантния ù гръб и той щеше да я сграбчи и да я дръпне. Гърбът ù щеше да се извие. Устните ù щяха да се разтворят задъхано от удоволствие и болка. Той щеше да забива острието навътре, после щеше да го изтегля навън, а „ножницата“ ù щеше да е гореща и влажна. Стегната. Да, тя щеше да е по-стегната от умрук.
„Когато най-после имам Ашлин в леглото си, ще бъда нежен. Помниш ли?“
Тази мисъл беше пренебрегната. Тя щеше да моли за още и той щеше да ù го даде. Той щеше…
– Това става досадно. – Аерон го блъсна силно, забивайки го в стената. – Дишаш тежко, потиш се и очите ти започват да блестят с червен огън. Ще изригнеш ли, Насилие?
Картината – Ашлин гола и възбудена, изчезна и това вбеси духа, който се опита да скочи през кожата на Мадокс и да нападне. Мадокс откри, че също ръмжи, жадувайки да я зърне още веднъж, като си я представи.
– Успокой се, Мадокс! – спокойният глас на Лушън проби мъглата. – Продължавай така и ще трябва да те оковем. Кой ще защитава Ашлин тогава, а?
Кръвта му се смрази, отрезвявайки го. Те щяха да го направят, знаеше го, а той не можеше да им позволи да го оковат. Не през деня. През нощта, да. Той беше заплаха тогава и нямаше друг начин. „Аз съм заплаха и сега.“ Той едва долавяше собствената си същност и ако се наложеше да го вържат, щеше да бъде равносилно на това да спре да се опитва да бъде нещо друго, освен демон и да признае поражението си.
Всички мъже го гледаха втренчено, забеляза той.
– Съжалявам – измърмори той. Нещо не му беше наред. Този танц с духа беше напълно абсурден. Още по-лошо – беше срамен. Обикновено се бореха, но не така.
Може би се нуждаеше от повече време във фитнеса. Или от още един рунд с Аерон.
– Добре ли си? – попита го Лушън. Колко пъти щеше да бъде принуден да го пита днес?
Мадокс му кимна отсечено.
Лушън стисна ръце зад гърба си и огледа всеки от мъжете.
– След като решихме този проблем, да обсъдим причината, поради която ви доведох тук!
– Нека обсъдим причината, поради която доведе жените тук – намеси се Парис, – вместо да ги оставиш в града. Да, Аерон има да върши работа, но това не обяснява…