– Жените са тук, защото не искахме да напускат Буда и по този начин да принудят Аерон да ги последва – каза Лушън, прекъсвайки го. – А аз исках вие да ги видите, за да не ги убиете, ако ги хванете да се мотаят из крепостта. Ако успеят да се освободят, просто ги доведете в стаята ми и ги заключете вътре! Не говорете с тях! Не ги наранявайте! Докато не открием как да освободим Аерон от това деяние, жените са наши неволни гости. Съгласни ли сте?
Мъжете кимнаха един по един. Какво друго можеха да направят?
– Засега ги оставете на мен и се отпуснете! Починете! Вършете обичайните си неща! Сигурен съм, че скоро ще бъдете необходими.
– Аз например планирам да се напия до забрава. – Аерон прокара ръка по лицето си. – Жени в къщата – промърмори, докато се отдалечаваше. – Защо не поканим целия град за купон?
– Един купон би бил забавен – каза Торин, отново развеселен. – Може да ми помогне да забравя тази мъжка връзка. – После и той изчезна.
Рейес не каза и дума. Само извади един нож и забърза по коридора, без да оставя съмнение какво планира да прави. Мадокс би му предложил той да го реже, да го бичува или да го бие, за да спести на Рейес агонията от самонараняването, но беше му предлагал и преди и отговорът винаги беше рязко не.
Той не можеше да разбере потребността му да се наранява сам. Но явно да бъде в тежест на другите, караше Рейес да се чувства почти толкова зле, колкото и това, че е обладан от демона си. Всички те имаха своите демони (буквално) и Рейес не искаше да прави нещата по-лоши за никой от тях.
В този момент обаче Мадокс щеше да приветства разсейването.
– Ще ви видя по-късно, загубеняци – каза Парис. – Връщам се в града. – Фини бръчици от напрежение се образуваха около очите му. Очи, които сега бяха станали матовосини и вече не блестяха от удоволствие. – Не съм имал жена снощи, нито пък тази сутрин. Всичко това… – той махна с ръка към вратата – преебава програмата ми.
– Върви! – каза му Лушън.
Воинът се поколеба и погледна към вратата. Облиза устни.
– Освен, разбира се, ако не ме пуснеш в стаята си.
– Върви! – махна му Лушън нетърпеливо.
– Те губят. – Парис сви рамене и изчезна зад ъгъла.
Мадокс знаеше, че трябва да предложи да пази жените. Все пак вероятно той беше причината те да са тук. Но се нуждаеше да види Ашлин. Не, не се нуждаеше. Искаше. По-добре. Той не се нуждаеше от нищо. Особено от човек със спорни мотиви, който вече беше белязан да сее смърт.
Но след като не знаеше какво е следващото, което ще направят Титаните, той не искаше да губи повече време. Щеше да отиде при Ашлин, въпреки че не беше подчинил напълно демона. Освен това, може би никога нямаше да е спокоен, когато ставаше дума за тази жена. И беше по-добре да прави каквото иска с нея сега, преди да бъде принуден да… дори не искаше да мисли за това.
– Лушън… – започна той.
– Върви! – каза приятелят му отново. – Направи каквото е нужно, за да се овладееш! За твоята жена…
– Ашлин не е предмет на обсъждане – отвърна Мадокс, вече знаейки какво иска да каже Лушън. „За твоята жена трябва да се погрижим възможно най-скоро.“ Той също го знаеше.
– Просто я извади от системата си, после направи това, което трябва да бъде свършено, за да може поне част от живота ни да се върне към нормалното!
Мадокс кимна и се обърна. Чудеше се дали заслужава отново да има нормален живот.
ОСМА ГЛАВА
Мадокс влезе в стаята си, несигурен какво ще намери. Спяща Ашлин? Току-що изкъпана и гола Ашлин? Готова за битка Ашлин?
Готова за удоволствия Ашлин?
За негово раздразнение сърцето барабанеше лудо в гърдите му. Дланите му се потяха. „Глупак!“ – укори се той. Не беше обикновен човек, нито слуга на страха, не беше и неопитен. И все пак не беше съвсем сигурен как да се справи с тази жена, с това… наказание.
Това, което не очакваше, беше да намери Ашлин в безсъзнание, просната на пода в локва червена… кръв?… около нея, която напояваше косата и дрехите ù.
Той потръпна от ужас.
– Ашлин? – В следващия миг той клекна до нея, обърна я нежно и я взе в ръцете си. Вино, само вино. Слава на боговете. Капчици от него цапаха твърде бледото ù лице и покапаха по него. Почти се усмихна. Колко точно вино беше изпила?
Тя беше толкова лека, че ако не бяха тръпките, които преминаха по тялото му при допира с нея, нямаше да усети, че я държи.
– Ашлин, събуди се?
Тя не се събуди. Дори сякаш се потопи още по-дълбоко в безсъзнанието и движението зад клепачите ù спря.