Гърлото му се стегна и той трябваше да изкара със сила следващите думи.
– Събуди се заради мен!
Нямаше стон, нито въздишка.
Разтревожен от липсата на отговор, той я отнесе до леглото, разкъса якето ù и го захвърли настрани. Не искаше да я пуска, но я положи на матрака и обгърна с длани лицето ù. Кожата ù беше леденостудена.
– Ашлин?
Никакъв отговор.
Да не беше… Не. „Не!“ Оловни топки се настаниха в стомаха му, когато положи длан върху лявата ù гръд. В началото не усети нищо. Нито нежно туптене, нито тежко удряне. После внезапно усети слабо пърхане. Дълга пауза. Още един немощен удар.
Тя беше жива.
Очите му се затвориха за кратко, а раменете му се отпуснаха от облекчение.
– Ашлин! – Той я разтърси нежно. – Хайде, прекрасна! Събуди се! – Какво, в името на Зевс, не беше наред с нея? Той нямаше опит с пияни смъртни, но не мислеше, че това е нормално.
Главата ù увисна настрани, но клепачите ù останаха затворени. Устните ù бяха обагрени в красиво, но неестествено синьо. Пот потече по слепоочията му. Тя не беше просто пияна. Дали нощта в тъмницата не я беше разболяла? Не, щеше да има признаци по-рано. Дали Торин не я беше докоснал по невнимание? Със сигурност не. Тя не кашляше, нито беше покрита с пришки. Тогава какво?
– Ашлин!
„Не мога да я загубя.“ Още не. Не ù се беше наситил, не беше я докосвал, както беше мечтал, нито беше говорил с нея. Той примигна от изненада. Искаше да говори с нея, осъзна внезапно. Не просто да се насити на тялото ù. Не просто да я разпита. А да говори. Да я опознае и да разбере какво я прави жената, която е.
Всички мисли за убийството ù изчезнаха. Заместиха ги мисли за спасение – силни и неоспорими.
– Ашлин! Говори с мен! – Той отново я разтърси. Беше безпомощен, не знаеше какво друго да направи. От нея продължаваше да се излъчва студ, сякаш се беше къпала в лед и се беше изсушила на полярен вятър. Той хвана завивките, издърпа ги и ги омота около нея, опитвайки се да я стопли. – Ашлин. Моля те!
Докато я гледаше, под очите ù се оформиха тъмни кръгове. Дали това не беше наказанието му? Да гледа как тя умира бавно и болезнено?
Усещането за безсилие се усили. Колкото и да беше силен, той не можеше да я накара да проговори.
– Ашлин – този път името ù беше като дрезгава молба. Той отново я разтърси. – Ашлин!
Проклятие! Нищо.
– Лушън! – изрева той, без погледът му да се отделя от Ашлин. – Аерон! – Те бяха прекалено далеч от него и той се съмняваше, че ще го чуят. – Помогнете ми! – Беше ли викала Ашлин за помощ? Мадокс улови устните ù в своите, опитвайки се да вдиша силата си в нея. Топлина… тръпки.
Обагрените ù в синьо устни се разтвориха и тя изстена. Най-после! Още един признак на живот. Мадокс едва не зави от облекчение.
– Говори ми, прекрасна! – Той приглади мократа ù коса встрани от лицето, смутен, че ръцете му треперят. – Кажи ми какво има!
– Мадокс – каза тя дрезгаво. Очите ù оставаха затворени.
– Тук съм. Кажи ми как да ти помогна! Кажи ми от какво се нуждаеш!
– Убий ги! Убий паяците! – тя говореше толкова тихо, че той се напрягаше да я чуе.
Той прокара пръсти по бузите ù, докато оглеждаше стаята.
– Няма паяци, прекрасна.
– Моля те! – една кристална сълза се процеди през клепача ù. – Не спират да пълзят по мен.
– Да, да. Ще ги убия. – Въпреки че не разбираше, той продължи да прокарва ръце по лицето ù, после по врата, после надолу по ръцете ù, по корема и по краката. – Мъртви са вече. Мъртви са. Кълна се.
Това изглежда я успокои малко.
– Храната, виното? Отрова?
Той пребледня. Усети как кръвта се оттегля от лицето му, докато не стана толкова бял, колкото беше и Ашлин. Той не беше помислил… не беше смятал… Виното беше направено за тях, за воините, не за хора. Човешкият алкохол не им вършеше никаква работа и Парис често пускаше във виното няколко капки амброзия, която беше откраднал от небесата и беше опазил през всички тези години. Дали амброзията не беше като отрова за хората?
„Аз ù причиних това! – помисли Мадокс ужасен. – Аз. Не боговете.“
– Аа! – Той заби юмрук в металната табла на леглото и усети как кокалчетата му се пукат и се изпълват с кръв. Неудовлетворен, той отново удари таблата. Леглото се разтърси и Ашлин изстена от болка.
„Спри! Не я наранявай!“ Той се принуди да остане неподвижен и да диша бавно, опитвайки се да се успокои за хиляден път този ден. Но подтикът да освирепее беше прекалено мрачен и суров и толкова силен, че беше почти неконтролируем. С изключение на краткото време, последвало боя му с Аерон, той беше на ръба цял ден, а случилото се с Ашлин застрашаваше да премине границата. Можеше да премине прага във всеки един момент и да причини непоправими щети.