– Отпусни се, прекрасна! Не трябва да говориш. – Той изтича до банята, изпразни и изчисти купата и грабна една кърпа. Намокри я и се върна, поставяйки купата до леглото – за всеки случай. Очите на Ашлин бяха все още затворени. Мадокс помисли, че може да е заспала, но тя се напрегна, когато изми лицето ù. Настани се зад нея, несигурен какво да каже.
– Защо… приятелите ти те намушкват?
Той не обсъждаше проклятието дори с мъжете, които страдаха заедно с него. Не трябваше да го обсъжда с Ашлин. С всеки друг, но не и с нея всъщност, но това не го спря. Той би направил всичко, за да я разсее, защото виждаше болката, изписана на лицето ù.
– Намушкват ме, защото трябва. Те са прокълнати, също като мен.
– Това… не обяснява нищо.
– Това обяснява всичко.
Минаха няколко минути в мълчание. Тя започна да се гърчи, сякаш се готвеше отново да повърне в купата. Беше болна заради него и той ù дължеше всичко, което тя пожелаеше. Мадокс започна да ù разказва за живота си.
– Ето ти една история. Аз съм безсмъртен и вървя по земята от началото на времето, както изглежда.
Докато говореше, той усети мускулите ù да се отпускат.
– Безсмъртен – повтори тя като ехо, сякаш вкусваше думата. – Знаех, че си нещо повече от човек.
– Никога не съм бил човек. Бях създаден като воин, за да пазя царя на боговете. Много години му служих добре, помагах му да остане на власт, защитавах го от собственото му семейство. Но той не ме сметна за достатъчно силен, за да пазя най-ценното му притежание – кутия, направена от костите на мъртвата богиня на гнета. Не, той я повери на една жена. Тя беше известна като най-великата жена-воин наистина, но гордостта ми беше наранена. – За щастие, Ашлин остана отпусната. – Мислех да докажа, че е направена грешка, и помогнах да бъдат пуснати по света демоните, хванати в кутията. За наказание бях обвързан с един от тях. – Той обви ръка около кръста ù и нежно разтри корема ù, надявайки се, че действието му ще я успокои.
Тя изпусна лека въздишка. На облекчение ли? Той се надяваше.
– Демон… подозирах.
Да, подозираше. Той все още не разбираше защо тя го признава с такава готовност.
– Но ти си добър. Понякога – добави тя. – Затова ли се променя лицето ти?
– Да. – Значи тя го смяташе за добър?
Той продължи разказа си, изпълнен с удоволствие.
– В мига, в който това се случи, усетих шок, сякаш части от мен умираха, за да направят място за нещо друго, нещо по-силно от мен самия. – Тогава за първи път бе разбрал какво представлява смъртта, но все още не знаеше точно колко добре и отблизо ще започне да я разбира съвсем скоро.
От Ашлин се изтръгна още една нежна въздишка. Мадокс не можеше да каже дали тя разбира какво ù говореше. Поне не плачеше и не се гърчеше от болка.
– За известно време изгубих връзка със собствената си воля и демонът имаше пълен контрол върху мен, като ме принуждаваше да правя… – всякакви злини, довърши той наум, а спомените нахлуха с картини на кръв и смърт, на пушек и пепел и на абсолютно опустошение. Той самият едва понасяше този спомен и нямаше да натовари Ашлин с него.
Мадокс си спомни как захватът на демона се беше охлабил, сякаш се беше вдигнала мъгла. Черният пушек в ума му се беше разнесъл в ароматния сутрешен вятър и беше оставил след себе си само омразния спомен.
Демонът го беше принудил да убие Пандора – пазителя, когото мразеше най-много от всички. След като жаждата му за кръв беше задоволена, демонът се беше оттеглил някъде дълбоко в съзнанието на Мадокс, оставяйки го да се справя сам с последиците.
– Богове, да се върна – каза той с въздишка. – Да се махна от тази кутия…
– Кутия – каза Ашлин, стряскайки го. – Демони. Чувала съм за тях – тя отвори уста да каже още нещо, но трепна. Извика и се пресегна сляпо за купата.
Мадокс реагира по-бързо отвсякога. Скочи от леглото и взе купата за секунди. В мига, в който ù я поднесе, Ашлин се наведе и повърна. Той я притискаше до себе си, докато тя се чувстваше най-зле, и я утешаваше, както не беше правил за никого. Да утешава, за него беше нещо ново и той се молеше да го прави както трябва. Той не беше утешавал дори приятелите си. Мъчението на всеки беше нещо лично, както и неговото собствено.
Когато Ашлин свърши, той я настани обратно на матрака и отново почисти лицето ù. После обърна поглед към тавана.
– Съжалявам за начина, по който говорих за вас – прошепна той към небесата. – Но, моля ви, не наранявайте нея за моите грехове!
Докато се взираше в жената, имаше чувството, че откакто я беше срещнал, беше минала цяла вечност, сякаш я беше познавал винаги и тя винаги е била част от живота му. Живот, който щеше да пропадне в нищото, ако Ашлин му бъде отнета. Как беше възможно това? Само преди час беше убедил себе си, че би могъл да я убие. А сега…