– Оставете я да живее – усети се, че добавя – и аз ще направя всичко, което искате!
Всичко? – попита един тих глас. Не беше Насилие, осъзна Мадокс, не беше и глас, който беше чувал преди.
Той примигна и се скова. Мина цял миг, преди шокът му да премине в просто объркване.
– Кой е?
Стресната от избухването, Ашлин вдигна към Мадокс зачервени очи.
– Аз – каза тя дрезгаво.
– Не ми обръщай внимание, прекрасна! Спи! – каза той меко.
Кой мислиш, че съм, войнико? Не можеш ли да предположиш кой има силата да говори с теб по този начин?
Мина още една напрегната минута, преди да схване отговора. Възможно ли беше? Титан? Беше пращал молби до гърците с години и никога не му бяха отвръщали на секундата. Изобщо не му бяха отвръщали. А Титаните не бяха ли повикали Аерон в небесата просто така, само с глас?
Заляха го надежда… и ужас. Ако тези Титани бяха добронамерени, ако искаха да помогнат, мислеше Мадокс, вероятно би направил всичко. Но ако бяха злонамерени и направеха нещата по лоши… Ръцете му се свиха.
След като бяха наредили на Аерон да убие четири невинни жени, не можеше да са добри. Проклятие! Как трябваше да се държи с това същество? Смирено? Или това щеше да бъде прието като слабост?
Всичко ли? – настоя гласът. Последва безтелесен смях. – Мисли внимателно, преди да отговориш и знай, че твоята жена може наистина да умре.
Мадокс погледна към треперещото тяло на Ашлин, към изкривените от болка черти и си спомни каква беше. Как го беше гледала със захлас и го беше помолила да усети тишината заедно с нея. Как се беше изправила пред него и му беше благодарила за храната. Как беше скочила да го защити от собствените му приятели.
Дотогава (досега) никой не се е нуждаел от него. Това, че тя се нуждаеше, му носеше опиянителен устрем и задълбочаваше тревогата му за нея. „Не мога да я оставя да страда така“ – помисли той.
Налагаше се да рискува с Титаните. Каквото и да искаха наистина от воините тук, каквато и да беше целта им и независимо дали използваха Ловците и Ашлин, за да го накажат за липсата на уважение, той щеше да рискува.
Той сподави едно проклятие, подозирайки, че ще страда така, както никога не беше страдал преди. Но това не промени отговора му.
– Всичко.
* * *
Рейес се задъхваше, докато тичаше към стаята на Лушън. Беше изгубил много кръв през последните няколко дни. Повече от обикновено. Но пък нуждата от болка, тази ужасна, красива болка, го беше тормозила по-силно от всякога напоследък.
Той не знаеше защо и не можеше да я спре. Вече не можеше да я контролира. През последните няколко дни не се и опитваше. Духът на Болката получаваше всичко, което поискаше. Сега с всеки изминал ден Рейес губеше все повече от желанието си да го контролира. Част от него искаше да го приеме и най-после да изгуби себе си. Да изпита вцепененото нищо, което носеше всяко трепване на страданието.
Не винаги е било така. За известно време се беше научил да живее с демона, да съществуват съвместно и мирно до известна степен. Сега…
Зави зад един ъгъл. През страничния прозорец се процеждаше изпъстрена светлина и замъгляваше зрението му. Рейес не забави ход. Никога не беше виждал Мадокс толкова раздвоен и уплашен. Толкова уязвим. И то заради жена, заради непозната. Стръв. Рейес не одобряваше това, но смяташе Мадокс за приятел и щеше да му помогне, доколкото можеше.
Щеше да помогне, въпреки че отчаяно искаше нещата да се върнат към нормалното си състояние, в което Мадокс беснееше и умираше всяка нощ, а на следващата сутрин се държеше така, сякаш няма никакви грижи. Защото когато Мадокс се преструваше, че всичко е наред, за Рейес беше по-лесно също да се преструва.
Откъсна се от тези мисли в мига, в който видя Лушън.
Той беше седнал на пода със свити колене и главата му почиваше върху вдигнатите му ръце. Ореолът му от тъмна коса беше като шипове, сякаш беше сплитал пръсти в нея твърде много пъти, за да ги брои. Изглеждаше обезсърчен. Твърда буца заседна в гърлото на Рейес.
Ароматът на рози изпълваше все по-наситено въздуха с всяка крачка, с която Рейес наближаваше Лушън. Смърт винаги миришеше на цветя. Горкото копеле!
– Лушън – извика Рейес.
Никаква реакция.
– Лушън!
Отново без отговор.
Рейес стигна до него, наведе се и стисна рамото му, после го разтърси. Нищо. Клекна и прокара ръка пред очите на воина. Нищо. Погледът на Лушън беше празен, а устата му неподвижна. Рейес разбра. Вместо физически да напуска крепостта, както правеше обикновено, пренасяйки се от едно място на друго за секунди, Лушън беше напуснал мястото духом.