– Аз… ще попитам още веднъж. Някой от вас лечител ли е? – излая той внезапно, нетърпелив да избяга от Даника и нейната дразнеща невинност.
Тя пребледня от суровостта му, но не се отдръпна.
– Ако… ако аз съм лечител, ще пощадиш ли майка ми, сестра ми и баба ми? Те не са направили нищо лошо. Дойдохме в Будапеща, за се сбогуваме с дядо. Ние…
Той вдигна ръка и тя млъкна. Беше опасно да я слуша как разказва за живота си. Вече искаше да я прегърне и да я утеши за загубата, която очевидно я беше разтърсила.
– Да, ще пощадя живота ви, ако я спасиш – излъга той.
Ако можеше да се вярва на Титаните, Аерон скоро щеше да се пречупи и да копнее до полуда за кръв и смърт. Нямаше да съществува за нищо друго, освен за да убие тези жени. Беше милостиво да им даде малко успокоение в последните им дни, разсъди Рейес. Последни дни. Напомнянето не му харесваше.
Раменете на Даника се отпуснаха леко и тя хвърли решителен поглед към семейството си. Всяка от жените клатеше глава в безмълвно „не“. Даника кимна.
Рейес се намръщи. Не разбираше играта между тях. Дали и тя не лъжеше? Най-накрая Даника се обърна отново към него. Той забрави объркването си, когато погледите им се срещнаха. Или просто отговорът не го интересуваше. Ангелската ù красота беше по-завладяваща от кутията на Пандора, тя обещаваше опрощение, което вероятно не можеше да даде. И все пак част от него мечтаеше за него. Само за момент.
Тя затвори очи, изпусна дълга и тежка въздишка и каза:
– Да. Лечител съм.
– Тогава ела с мен! – Той не пое ръката на Даника, твърде уплашен какво може да стане, ако я докосне. „Боиш се от обикновена жена? Страхливец.“ Не, той просто беше умен. Ако сега не я докосне, нямаше да му липсва усещането, когато е мъртва.
Ами ако Лушън измислеше начин да я спаси? Ами ако…
– Ела! – Рейес отказа да губи повече време, завъртя се и закрачи към изхода на стаята, като принуди Даника да го последва. Заключи другите жени вътре, после тръгна бързо, опитвайки се да поддържа здравословно разстояние между себе си и ангела.
* * *
„Боже мой, Боже мой, Боже мой! – припяваше си наум Даника Форд. Сърцето щеше да изскочи от гърдите, блъскайки се в ребрата ù, сякаш те бяха врата с ръждясали панти. – Защо го направих? Аз не съм лечител.“
Беше минала курс по анатомия в колежа, да. Беше изкарала курс по първа помощ, в случай че дядо получи инфаркт пред нея, разбира се. Но не беше медицинска сестра, нито лекар. Тя беше просто мизерстваща художничка, която мислеше, че една ваканция би излекувала скръбта и мъката от смъртта на дядо ù.
Какво щеше да прави, ако този корав войник (а той явно беше войник) със стоманени очи искаше тя да изпълни някаква операция? Тя нямаше да я направи, разбира се. Не можеше да застраши живота на някого по този начин. Но всичко друго… може би. Вероятно. Тя трябваше да спаси семейството си. Техният живот беше в опасност сега.
„Боже мой!“ Опитвайки се да намери някакво спокойствие, тя започна да изучава гърба на тъмничаря си, докато той крачеше пред нея. Имаше загоряла кожа и черни като нощта очи. Беше висок и имаше най-широките рамене, които тя беше виждала. Беше го видяла още веднъж преди и той не се беше усмихнал и тогава. В очите му имаше болка. И тогава, и сега. Имаше пресни рани по ръцете му и тогава, и сега.
„Боже мой, Боже мой!“ Дори не мислеше да избяга от него. Само щеше да я хване, а тогава щеше да е вбесен. Можеше да го нападне. А това беше по-плашещо от това да влезе в обитавана от духове къща на Хелоуин с резачки, ковчези и всичко останало. Сама.
„Боже мой, Боже мой, Боже мой!“ Тя искаше да говори с него, да го пита какво се очаква от нея, но не можеше и дума да каже. В гърлото ù имаше буца с размера на топка за бейзбол, която ù пречеше да говори. Не знаеше защо е отвлечена и вече почти не ù пукаше. Просто искаше да напусне този ветровит и зловещ замък с неговите чудати, прекалено мускулести собственици и да отлети у дома към безопасността на апартамента си в Ню Мексико.
Тя едва не изхлипа, внезапно прободена от чувство на отчаяние и носталгия. Щеше ли този войник да спази думата си, ако тя помогнеше? Съмняваше се, но надеждата беше глупаво нещо. Щеше да направи каквото може, независимо от всичко и щеше да се моли за чудо.
Жалко, че не можеше да убеди себе си, че щеше да се случи чудо. „Вероятно ще бъдеш накълцана от големия звяр, ако нещо се обърка.“
„Боже мой, Боже мой, Боже мой!“ Ако се провалеше, не се съмняваше, че тя и семейството ù щяха да умрат… много скоро.
ДЕВЕТА ГЛАВА