– Виждам, че Парис е бил тук – каза той.
Торин не отвърна, но ускори крачка, без да погледне нито веднъж към екрана.
– Няма значение – промърмори Мадокс. Да обръща вниманието на Торин към нещо плътско, беше ненужно жестоко. Целомъдреният мъж сигурно копнееше за секс и за докосване с всяка клетка на съществото си, но никога нямаше да има възможност да им се наслади.
Дори Мадокс се наслаждаваше на жена понякога.
Любовниците му обикновено бяха остатъци от Парис. Онези, които бяха достатъчно глупави, да се опитат да проследят Парис до дома му, с надеждата да споделят леглото му отново, без да знаят колко невъзможно беше това. Бяха винаги опиянени от сексуална възбуда – последица от посрещането на Безразборността, затова рядко им пукаше кой се пъха между краката им накрая. Повечето пъти бяха достатъчно щастливи да приемат Мадокс като заместител, въпреки че беше безлично сливане, което бе толкова емоционално празно, колкото и физически незадоволяващо.
Но трябваше да бъде така. За да защитят тайните си, воините не допускаха хора в крепостта. Това принуждаваше Мадокс да се съвкупява с жените навън, в заобикалящата ги гора. Той ги предпочиташе на ръце и колене, с лице не към него – бързо чифтосване, което не събуждаше Насилие по никакъв начин, нито го принуждаваше да прави неща, които щяха да го преследват цяла вечност.
След това Мадокс ги пращаше по домовете им с предупреждение никога да не се връщат, ако не искат да умрат. Беше просто. Да си позволи по-близки отношения, би било глупаво. Можеше да започне да ги харесва и определено щеше да ги нарани, което само щеше да натрупа още повече вина и срам върху него.
Но поне веднъж би му се поискало да бъде задълго с една жена така, както можеше да прави Парис. Би му се искало да целува и лиже цялото ù тяло. Би му се искало да се удави в нея, напълно да изгуби себе си, без да се страхува, че контролът ще му се изплъзне и той ще я нарани.
Най-после стигнаха жилището на Торин и Мадокс спря да мисли за това. Времето, прекарано в пожелания, беше изгубено време, както той добре знаеше.
Мадокс огледа обстановката. Беше влизал в тази стая и преди, но не помнеше компютърната система от стена до стена или множеството монитори, телефони и най-различното друго оборудване, подредено наоколо. За разлика от Торин, Мадокс отбягваше повечето технологии, защото така ù не успя да свикне с бързото темпо, с което се променяха нещата и с това как прогресът изглежда го отдалечаваше все повече от безгрижния воин, който някога беше. Но щеше да излъже, ако заяви, че не се наслаждава на удобството, което такива джаджи осигуряваха.
Завършил огледа, той се обърна към приятеля си.
– Превземаш света?
– Не. Просто го наблюдавам. Това е най-добрият начин да ви предпазя и най-добрият начин да направя малко пари. – Торин се тръсна на въртящ се стол с възглавнички пред най-големия монитор и започна да чука по клавиатурата. Един от празните монитори светна и черният екран стана преплетен със сиво и бяло.
– Така. Ето какво исках да видиш.
Внимавайки да не докосне приятеля си, Мадокс пристъпи напред. Смътната мъгла постепенно стана плътни матови линии. Дървета, осъзна той.
– Хубаво, но не е нещо, което съм желал силно да видя.
– Търпение!
– Побързай! – възрази той.
Торин му хвърли обиден поглед.
– След като молиш толкова мило… Имам топлинни сензори и камери, скрити из земите ни, за да знам, когато някой навлезе в тях. – Още няколко секунди почукване и гледката на екрата се премести вдясно. Имаше бързо проблясване в червено – в един миг беше там, в следващия беше изчезнало.
– Върни! – каза Мадокс напрегнат. Той не беше експерт по наблюдението. Не. Неговите умения бяха в реалното убиване. Но дори той знаеше какво представлява тази червена резка. Телесна топлина.
Чук, чук, чук и червената резка отново погълна екрана.
– Човек? – попита Мадокс. Силуетът беше малък, почти нежен.
– Определено.
– Мъж или жена?
Торин сви рамене.
– Жена, най-вероятно. Твърде голям силует, за да е дете, твърде малък, за да е възрастен мъж.
Рядко някой се осмеляваше да се изкачи по пустия хълм по това време на нощта. Или дори през деня. Дали беше твърде призрачен, твърде потискащ или знак на уважение от местните, Мадокс не знаеше. Но на пръстите на едната си ръка можеше да преброи колко доставчици, деца, които искаха да изследват непознатите райони, и жени, търсещи секс, се бяха осмелили да поемат на това пътешествие през изминалата година.