Когато Рейес влезе в стаята на Мадокс, придружен от изглеждащата като ангел блондинка, която Аерон трябваше да убие, Мадокс едва не се разплака от облекчение. Ашлин беше повръщала отново и отново, докато в стомаха ù не беше останало нищо. А после беше повръщала още.
След това беше паднала отново на матрака и беше спряла да диша. Отчаян, Мадокс беше призовал Титана отново, но богът не беше направил изобщо нищо. След като Мадокс се беше съгласил да се отплати за всяка помощ, всемогъщото същество го беше изоставило.
Титанът беше въздигнал надеждите му, а после ги беше разбил напълно. Мадокс се беше чудил на намеренията на съществото, но вече знаеше – крайна жестокост и садистично забавление.
Рейес отстъпи и малката блондинка се втурна напред.
– Помогни ù! – нареди Мадокс.
– Боже мой, Боже мой, Боже мой! – припяваше тя. Пребледня, когато коленичи отстрани на леглото. Трепереше, но погледна Мадокс обвинително. – Какво си ù направил?
Със засилваща се вина Мадокс притисна по-силно крехката болна, умираща Ашли. Едва я познаваше, но желанието му тя да живее беше голямо. Беше твърде изненадващо да има толкова силни чувства, да.
Беше напълно нетипично, да. Това също. Можеше да размишлява върху глупостта си по-късно.
– Тя не диша – каза дрезгаво. – Накарай я да диша!
Вниманието на блондинката се върна към Ашлин.
– Тя трябва да отиде в болница. Някой да се обади на 911! Веднага! Чакай, мамка му! Имате ли спешна служба тук? Имате ли изобщо телефони? Ако имате, трябва да се обадим незабавно.
– Няма време – сопна се Мадкс. – Ти трябва да направиш нещо.
– Просто се обадете! Тя е…
– Направи нещо или умри! – изрева той.
– О, Боже! – абсолютна паника изпълни очите ù. – Трябва… трябва да ù дам първа помощ. Точно така. Първа помощ. Мога да го направя. Мога – каза тя повече на себе си, отколкото на някой друг. Тя се изправи и се наведе точно над безжизненото лице на Ашлин. – Положи я по гръб, а после се махни от пътя ми!
Мадокс дори не помисли да протестира. Изтърколи Ашлин по гръб и скочи на пода, клякайки до леглото. Отказа да пусне ръката ù и продължи да я държи здраво. Момичето остана за момент там, без да мърда, а паниката все още се четеше в очите ù.
– Даника! – каза Рейес предупредително.
Момичето – Даника – преглътна и хвърли към Рейес нервен поглед. Повдигна заплашително вежди, взря се в нея и попита:
– Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?
– Ра-разбира се. – По бузите ù изби розов цвят, когато отново насочи вниманието си към Ашлин. Постави длани точно под гърдите на Ашлин, натисна веднъж, два пъти и каза с треперещ глас: – Не се тревожи! Упражнявах се. Чучелото е същото като човек, чучелото е същото като човек. – После притисна разтворените си устни към устните на Ашлин.
Следващите няколко минути, които се сториха на Мадокс като цяла вечност, по-лоша от часовете, в които гореше всяка нощ, тя последователно притискаше гърдите на Ашлин и дишаше в устата ù. Никога не се беше чувствал толкова безпомощен. Времето му стана враг, по-омразен отвсякога.
Рейес чакаше при вратата неподвижен и мълчалив. Ръцете му бяха скръстени на гърдите. Той не гледаше Ашлин, а Даника с непроницаемо изражение. Мадокс разтри врата си със свободната си ръка. Собственото му дишане беше толкова затруднено, че той чуваше всяко издишване да отеква в ума му.
Най-накрая Ашлин започна да кашля и да пръска слюнка. Цялото ù тяло се сгърчи в спазъм, когато отвори уста и се помъчи да вкара живот в дробовете си. Навътре – изпъшка и се задуши. Навън – задави се.
В следващия миг Мадокс я сгуши до гърдите си и тя започна да се бори.
– Не мърдай, красива! Не мърдай!
Постепенно движенията ù спряха.
– Мадокс – изхриптя тя и това беше най-сладкият звук, който беше чувал.
– Тук съм. – Кожата ù беше още студена и влажна. – Държа те.
Даника остана отстрани на леглото и чупеше ръце. Белите ù зъби силно захапаха долната ù устна и върху нея се образува капка кръв.
– Тя се нуждае от болница. От лекарства и специалисти.
– Пътуването от крепостта до града би било твърде много за нея.
– К-какво ù е? Вирус? О, Боже! Слагах устата си върху нейната!
– Вино – отвърна Рейес. – Болна е от нашето вино.
Зелените очи на Даника се разшириха и тя хвърли поглед към Ашлин.
– Всичко това от махмурлук? Трябваше да ми кажете. Нуждае се от вода и кафе, които да разредят алкохола – тя помълча. – По-важното е, надявам се, т.е. мисля, че ще живее, но наистина трябва да я заведете в болница и да я сложат на системи. Вероятно е обезводнена. – Още докато говореше, бузите на Ашлин леко порозовяха.