– Боли – прошепна Ашлин. Ръцете ù стиснаха гърба на Мадокс и го привлякоха по-близо. Може би и тя чувстваше същото като него – че не биха могли да бъдат достатъчно близо. Той би се заровил под кожата ù, ако беше възможно.
– Какво още можеш да направиш за нея? – попита Мадокс. – Все още я боли.
– Аз… аз… – Даника нацупи устни и отвърна поглед от него, спирайки го на Рейес. Воинът изглеждаше подозрителен. Очите ù се разшириха и тя отново щракна с пръсти. – Тиленол! Мотрин. Нещо такова. Винаги са помагали, когато съм имала махмурлук.
Мадокс погледна Рейес.
– Мисля, че съм виждал реклами за тези неща, но не знам откъде да се сдобия с тях. Ти?
– Не. Никога не е имало причина да обръщам внимание на човешката медицина. – Рейес не отклони поглед от блондинката, а гласът му беше дрезгав по някаква причина.
Парис щеше да знае, но не беше тук.
– От къде можем да вземем този Тиленол? – попита Мадокс, погълнат от неотложността.
Веждите на Даника се свиха, имитирайки мимиката на Рейес, докато гледаше от единия към другия мъж. В прекрасните ù зелени очи имаше странен блясък, сякаш Мадокс и Рейес говореха на чужд език и тя не можеше да схване подробностите.
– Имам в чанта – каза накрая.
Когато тя не добави нищо, той каза през стиснати зъби:
– Върви донеси чантата си, тогава!
– Не мога, освен ако не ме освободите. В хотелската ми стая е. Що… що за вино е пила? – попита тя почти без да направи пауза.
– Такова, каквото ти никога не си чувала, лечителко – каза Рейес тихо.
Той знаеше, осъзна Даника, внезапно вкаменена. Какво я беше издало? Паникьосаната ù молба да се обадят на 911? Нервността ù? Побиха я тръпки. В кръвта ù се вля студ. После той пристъпи зад нея, обгръщайки я с горещината си и изпълнената му с живот енергия прогони студа. Тръпките ù преминаха в треперене. Тя прибързано се отдръпна, уплашена от реакцията си към него.
– Ти си лечител, нали? – попита той, а гласът му беше подигравателен.
О, да. Той знаеше. Тя нервно усука плата на панталона си и преглътна звучно. Поне не я беше издал… или убил на място.
Отново преглътна.
– Не можеш да отречеш, че тя вече диша. Изпълних моята част. Длъжник си ми.
Рейес отвърна поглед от нея, сякаш не можеше да понесе да я гледа дори още миг.
– Доведи Лушън! – каза Мадокс.
– Не мога. Зает е другаде – Рейес тръгна към отворената врата. – Ще се върна – извика през рамо. – Наглеждай блондинката, Мадокс! Тя е лукава. – И затръшна вратата зад себе си.
Даника едва не изтича след него, като някаква идиотка. Той я плашеше повече от другите, но по някаква причина би предпочела да е с него. В този мъж имаше нещо, което я вълнуваше. Дълбоко. Болката в очите му, може би. Фините линии на стрес, гравирани в лицето му, вероятно. Той ù въздействаше на примитивно ниво. Ниво, което сякаш ù гарантираше, че той ще я опази невредима, независимо какви заплахи изрича.
– Ако трябва да те гоня – каза този, когото наричаха Мадокс, – ще съжаляваш. Разбираш ли?
Откровеното предупреждение я накара да настръхне. Този мъж беше ужасяващ. Всеки път, щом заговореше, тя чуваше жестокостта в гласа му, която беше като бурно течение, вливащо се в тиха река. Сякаш нямаше търпение да нанесе максимална болка на всеки, който дори погледнеше в неговата посока. В последните няколко минути беше забелязала, че лицето му понякога се променяше и някаква скелетна маска падаше върху чертите му. Виолетовите му очи проблясваха до черно, после до неоново червено, после отново до черно.
Що за мъж, що за човек би могъл да изглежда така?
От върха на главата ù до пръстите на краката ù премина тръпка. Като дете се беше страхувала от таласъмите, докато майка ù не ù беше казала, че тези създания са мит, лъжа, предназначена да кара децата да бъдат послушни. Даника мислеше, че точно сега се взира в таласъм.
Той изглеждаше нормално само когато гледаше към жената на леглото.
– Разбра ли? – попита мъжът отново.
– Да – тя подчерта думата с отзивчиво кимване.
– Добре. – Мадокс бързо изхвърли момичето от мислите си и се обърна към Ашлин. Лекият трепет ù се беше превърнал в разтърсваща треска. Зъбите ù тракаха. Очите ù бяха отворени и една сълза се плъзгаше по бледата ù буза.
– Благодаря – прошепна тя на лечителката.
– За нищо.
– По-добре ли се чувстваш! – попита Мадокс тихо.
– Още боли – каза тя. – Студено ми е. Но да. По-добре съм.
Прегръщайки я, за да я стопли, той каза:
– Съжалявам. – Рядко използваше тази дума. Всъщност единственото извинение, което беше правил от десетилетия, беше предложеното на приятелите му тази сутрин. – Толкова съжалявам.