Очевидно още преди седмици Ловците бяха планирали да нападнат крепостта и да заловят воините вътре, но още не бяха намерили начин да влязат. Фактът, че искаха да ги заловят, вместо да ги унищожат, заливаше Сейбин с въпроси. Дали воините знаеха къде е кутията? Дали им пукаше? Какво изпитваха към Ловците напоследък? Веднъж се бяха отказали от битка. Щяха ли да го направят отново?
Той въздъхна отново. Щеше да има време да мисли за това по-късно. Точно сега трябваше да разгадае още една мистерия. Смяната на караула, така да се каже. От безгрижните гърци до вманиачените на тема контрол Титани – тревога, която го беше обсебила.
Не познаваше тези нови богове, но не мислеше, че ги харесва. Из целите небеса се носеха слухове за война и господство, когато го бяха призовали, принуждавайки го да застане в средата на кръг от непознати лица и да отговаря на въпросите им.
Каква е крайната ти цел?
Какво си готов да направиш, за да я постигнеш?
Боиш ли се да умреш?
Той не знаеше защо бяха призовали него, а не другите. Не знаеше нищо всъщност. Вече не. Дори не беше сигурен, че Мадокс ще каже на приятелите си да отидат на гробището.
Надяваше се да го направят. Беше дошло времето да обяви присъствието си, но просто искаше да има предимство, когато го направеше.
„Само ако можех да излъжа…“ Щеше да направи нещата много по-лесни.
Но Сейбин не можеше да лъже. Ако опиташе, демонът му полудяваше и Сейбин припадаше. Странна реакция на злото, но не можеше да я спре. Това, което можеше да направи, беше да проектира мислите си в ума на друг и да го изпълни с недоверие и тревога, докато плетеше паяжина на съмнение чрез въпроси и наблюдения.
Нито въпросите, нито наблюденията бяха лъжи, нали?
Докато се опитваше да настани демона на съмнението в нечий ум, Сейбин беше чул Мадокс да се моли за човешкото момиче и се беше вмъкнал, задълбочавайки съмнението дали тя ще оцелее без помощта на бог. Това, че беше оцеляла, беше в полза на Сейбин и му позволяваше да настоява за отплата.
Имаше малка вероятност воините да пристигнат (при това беше сигурен, че щяха да бъдат въоръжени, въпреки заповедта му). Сейбин и неговите хора щяха да бъдат там и да ги чакат. Да се надяват. Как щяха да реагират на неочакваното събиране?
С омраза, най-вероятно.
– Млъкни, по дяволите! – каза той на духа. Нямаше нищо против да използва силата му срещу други, но мразеше, когато глупавото нещо се опитваше да отслаби него.
Вратата на апартамента му се отвори.
Той сграбчи ножа, закрепен на врата му, готов да удари. Когато видя гостите си, се успокои.
– Що за посрещане е това? – попита Кейн.
Камео, Амън и Гидиън бяха до него. Бяха заедно от смъртта на Баден, когато се бяха отдали на демоните си, и направиха всичко по силите си, за да накажат тези, които бяха отнели живота на един от техните.
Разрушението, което бяха причинили, хората, които бяха ранени… Сейбин потрепери при спомена. Беше отнело много време да намерят себе си отново, но вече беше твърде късно. Никога нямаше да могат да се впишат в общество, никога нямаше да могат да са нещо друго, освен воини.
Ловците нямаше да им позволят.
Те бяха погубили не само Баден. Бяха убили всеки човек, когото воините бяха подкрепяли, и бяха унищожили всеки дом, който те бяха съградили. За това Сейбин щеше да се бие с тях до края на дните си. Тоест, вечно. Щеше да се бие, докато и последният от тях падне победен.
Сейбин се надигна на лакти и се облегна на таблата на леглото.
– Научихте ли нещо?
– Много – каза Гидиън.
– Нищо – възрази Кейн и извъртя очи.
Гидиън беше обсебен от духа на Лъжа. За разлика от Сейбин, мъжът не можеше да изрече и една истина.
Всички в стаята знаеха, че трябва да вярват на обратното на това, което той кажеше.
Сейбин закова Гидиън с поглед, който красноречиво казваше: „следващия път просто си дръж устата затворена“. Мъжът вдигна рамене, сякаш казваше, че ще прави каквото иска и когато иска. Не „сякаш“, а наистина Гидиън правеше това, което искаше. Винаги. В кръвта му течеше недоволство.
Беше висок воин, като Сейбин. Но с това приликите свършваха. Докато Сейбин имаше кестенява коса, кафяви очи и грубо изсечено лице, Гидиън беше чист пънк, прегърнал модерния готически вид, хвърлил малко гръндж и смесил всичко заедно с усета на филмова звезда.
Беше боядисал косата си в ярко металическо синьо. Каза, че го е направил, защото така очите му да изпъквали. Разбира се, това беше лъжа. Вероятно беше си придал този вид като предупреждение към хората. „Приближавате на свой риск!“