Имаше татуировки и пиърсинг по цялото тяло. Обличаше се единствено в черно и никога не излизаше от дома си без пълен арсенал, окачен по тялото му.
Всъщност никой от тях не го правеше.
– Къде е Страйдър? – попита Сейбин.
Гидиън отвори уста да отговори – с лъжа, но Кейн, притежател на Бедствие го прекъсна.
– Не можа да приеме поражението. Все още търси.
Разбира се. Сейбин трябваше да се сети. Страйдър трябваше да спечели независимо какво правеше (война, карти, тенис на маса), защото държеше Поражение вътре в себе си. В противен случай страдаше физически, неспособен да се помръдне от леглото с дни.
Сейбин беше казал на хората си да говорят с местните, за да научат новини за Повелителите или за кутията, затова Страйдър нямаше да се върне, докато не откриеше нещо.
Камео, единствената жена в прокълнатата им група, се тръсна на плюшеното канапе срещу него. Някога тя също беше безсмъртен воин на боговете. И също като другите беше обидена, когато Пандора беше избрана да пази димУниак. Но за разлика от тях, тя негодуваше не от факта, че е била избрана жена, а само че избраната жена не е самата тя. Той още помнеше широката ù усмивка в деня, в който бяха решили да съборят Пандора. Беше последната усмивка, която Сейбин беше видял на лицето ù.
– Местните нямат желание да ни дават информация – каза тя. – По някаква причина те смятат воините – само чуй! – за ангели и не искат да ги предадат.
На Сейбин му беше трудно да я слуша. Тя беше най-тъжната жена, която беше виждал.
О, не беше грозна. Далеч не беше грозна. Беше дребна и нежна с черна коса и удивително ярки сиви очи. Но сега тя държеше духа на Нещастие в себе си, така че смехът, лекомислието и радостта не бяха част от нейния живот.
Сейбин се беше опитвал стотици години да я развесели. Независимо какво казваше или правеше той, тя винаги изглеждаше готова да се самоубие. Сякаш цялата печал на света плуваше в тези сребристи очи и се наслояваше в гласа ù. Винаги се беше чудил как устоява, без да полудее.
Той разтри брадичката си, докато погледът му търсеше Амън.
– Ти научи ли нещо?
Амън се беше облегнал на стената – той контрастираше с чистата белота на стаята. Тъмна кожа, тъмни очи, у него всичко беше тъмно. Амън можеше да усеща тайни – дълбоки, дълбоки тайни, когато беше съвсем близо до някого.
Сигурно беше бреме да знае най-грозните тайни на тези около себе си.
Може би затова Амън рядко говореше. Боеше се да не изпусне някоя немислима истина. Боеше се да не стане причина за широко разпространяване на паника.
– Нищо, което да помогне на нашата кауза – отговори Камео вместо него с онзи неин студен като смъртта тон. – Освен жените, които са спали с Парис и Мадокс и които знаят само размера на пенисите им, жителите на града винаги са се държали на разстояние от воините и не знаят достатъчно, за да може Амън да надуши тайна.
Добре. Сериозно. Тя го караше да иска да забие нож в сърцето ù тук и сега, вместо да я чака да го направи сама. Би направил всичко, за да спре тъгата ù.
Преди да може да каже каквото и да било, вратата се отвори втори път и Страйдър влезе, приковавайки вниманието на всички.
Светлата му коса беше сплъстена около лицето, а сините му очи блестяха. Кал се стичаше по острите му скули, а брадичката му беше опръскана с кръв. Но крачката му беше равна и Сейбин знаеше, че мъжът е открил нещо.
Сейбин се изправи рязко.
– Кажи ни!
Страйдър спря в центъра на стаята и се ухили.
– Както подозирахме, Ловците са вече тук.
Камео се премести с грациозно и елегантно движение, в пълен контраст със самоубийственото ù изражение.
– Да ги хванем и да ги разпитаме! Така ще разберем дали знаят повече от нас.
– Няма нужда – каза Страйдър. – Вече задържах един.
– И? – попита Сейбин възбудено.
– Както ти каза онзи Ловец миналия месец, те са тук, за да заловят Повелителите на хълма. Имат човек вътре.
– Възхитен съм да го чуя – каза Гидиън.
Страйдър го пренебрегна. Както и останалите.
– Не спомена ли нещо за кутията? – попита Кейн. Докато говореше, една крушка изгоря в лампата зад него, пръскайки искри във всички посоки.
– Нищо.
Лампата се катурна и улучи Кейн по главата.
Сейбин поклати глава. Мъжът винаги носеше бедствие със себе си. Буквално. Когато Кейн влезеше в стая, нещата отиваха по дяволите доста бързо. Сейбин очакваше таванът да се срути всеки момент. Да, беше се случвало преди.