Кейн забърса малките пламъчета от косата си и разтри слепоочието си, а лешниковите му очи не показваха никаква емоция. Без нито дума той се отдалечи от опасната лампа и се отпусна на пода толкова далеч от всички, колкото можеше да отиде.
Сейбин хвърли поглед към френските прозорци, които се отваряха към удобен балкон с романтична гледка към града. Не че в живота му имаше място за романтика.
Жените бягаха с писъци от него. Ако той не избягаше пръв.
Той нямаше такова намерение, но ги караше да се съмняват в себе си по всеки въобразим начин. В избора им в живота, във външния вид, във всичко. Те плачеха. Винаги. Понякога се опитваха да се самоубият. И той просто не можеше да поема повече. Не можеше да поеме вината, която следваше действията му. Затова сега стоеше далеч. Много, много далеч.
Сейбин потисна чувството на съжаление. Нощта беше паднала и той виждаше примигващите градски светлини. Луната беше пълна, ярка и ясна. Златен маяк в черното кадифено небе. Студен въздух нахлу в стаята и белите завеси затанцуваха до стената.
Нощ за любовници.
Или за смърт.
– Къде са Ловците сега? – попита той.
– Срещат се в един клуб според моя източник. Вече го проверих. На около пет минути оттук е – каза Страйдър.
Сейбин искаше да е в гробището, а сега искаше да е и в клуба. За съжаление не можеше да е на двете места. Като ехо от избора, пред който беше изправен преди векове, той отново се озова разкъсван между Ловците и старите си приятели.
Той отново огледа стаята, сякаш отговорът се криеше някъде в сенките.
– Нуждая се един от вас да отиде на гробището тази нощ. Напълно въоръжен. Направих каквото можах, за да привлека воините там. Този, който отиде там, може да реши какво да прави, когато ги види. Останалите ще посетим клуба.
– Аз ще поема гробището – каза Кейн. Не изглеждаше въодушевен. По-скоро изглеждаше примирен. – Клубът може да се срине, ако отида.
Вярно.
Парче мазилка избра точно този момент, за да се откърти от стената и да се забие в черепа на Кейн. Добре че мъжът имаше грива от гъста прошарена коса, която да омекоти удара. Дори така той трепна.
Сейбин въздъхна.
– Ако всичко мине добре, може да получим отговорите, които чакахме, и най-после веднъж завинаги да успеем да унищожим кутията на Пандора. – „Преди Ловците да я намерят и да засмучат нашите демони обратно вътре с което да ни убият.“ – Сега да излизаме!
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Проклятие, проклятие, проклятие!
Времето му се беше изплъзнало. Мадокс беше напълно погълнат, докато поставяше капани по хълма – ями, в които да падат нарушителите, опънати телове и мрежи. Трябваше да го направят много отдавна, но не искаха да наранят някой от доставчиците, които носеха провизии или жените, които идваха да търсят Парис.
Всеки път, щом Мадокс помислеше, че е свършил, Лушън му даваше нова задача.
Вече беше единайсет и половина и нямаше време да види Ашлин. Нямаше време да я целуне или да я държи в обятията си. „Ако решеше да я види отново – помисли си мрачно, – след избухването си днес, щеше да е глупак да приближи такава невинност отново.“ Но все пак искаше да е близо до нея. Копнееше за това. Със сигурност имаше начин. Досега се беше контролирал, когато беше с нея.
Но какво щеше да се случи, когато тя го притиснеше отвъд границата на разума? Когато, не ако. Какво щеше да направи той, когато духът избухнеше, както щеше да стане неизбежно?
– Дано боговете ни се усмихнат тази нощ! – измърмори Лушън.
Мадокс, Рейес и Лушън бързаха през заплетените коридори на крепостта към стаята на Мадокс. Винаги беше по-добре да го оковат рано. Така имаше по-малка вероятност за разрушение. Стомахът вече го болеше.
Рейес беше взел меча – същия този меч, който Мадокс беше използвал, за да убие Пандора преди толкова години. Той висеше на кръста на воина и проблясваше на лунната светлина, която се процеждаше през прозореца и сякаш се присмиваше на Мадокс.
Той подмина стаята на Лушън и прокара пръсти по вратата. Ашлин беше вътре. Какво ли правеше? Мислеше ли за него?
Завиха зад един ъгъл, по-близо… по-близо… Не съм готов – изхленчи духът. За първи път. Досега жаждата за кръв винаги го засищаше. Мадокс също не беше готов да умре. Не и този път.
Стъпките отекваха като злокобен военен ритъм.
Минаха покрай последния прозорец в коридора – най-големия. Той гледаше към хълма, надолу към покритите със сняг дървета. Какво ли не би дал да тича през тези дървета, да усеща как снегът докосва кожата му. Какво ли не би дал, да заведе Ашлин там точно сега и да прави любов с нея на студената твърда земя, където щеше да е окъпана в лунна светлина като горска нимфа. Без насилие. Само страст.