Мадокс стисна устни и захапа езика си. Бореше се тихо часове (минути? секунди?), за да се освободи, но се провали. Лушън и Рейес гледаха без дума, но и без да отстъпят. Той ги проклинаше с очи и обещаваше възмездие.
„Помогнете на Ашлин да се скрие! – молеше се той. – Нека остане скрита, докато се върна при нея!“
Прониза го остра болка.
Полунощ най-после беше настъпила.
Той изстена. Духът кипеше вътре в него като отровна градушка, като купчина светкавици, като буря от разрушение. Мъж и демон се обединиха от обща цел. Да преживеят предстоящото, за да могат да защитят своята жена.
Но Рейес се издигна над него с меч в ръка. Лицето му беше лишено от емоция.
– Съжалявам – прошепна той.
Когато острието се заби в стомаха на Мадокс, срязвайки кожа, органи и кост, той вече не можеше да сдържа писъците си.
* * *
Вратата на стаята изскърца и се отвори бавно. Всички, освен Ашлин и Даника се свиха, колкото можеха по-далеч. Двете стиснаха ръцете си. Цяла вечер Ашлин кипеше от желание да се изправи срещу Мадокс. Даника искаше да се изправи срещу Рейес. Вместо това бяха споделили една с друга собствените си истории.
Вместо да уплаши Даника, миналото на Ашлин изглежда успокои подозренията на момичето. В замяна Ашлин беше вбесена от отвличането на Даника. Колко странно бе да мисли, че на това място на смърт и страх Ашлин беше открила не само първия си вероятен любовник, но също и първата си истинска приятелка.
В стаята влезе ангел.
Сребърната коса създаваше ореол около главата му, а зелените му очи блестяха като изумруди. Един демон не трябваше да е толкова красив. Но той беше покрит с черно, както Ашлин можеше да очаква, с черна риза, черни панталони и черни ръкавици. Лошото беше, че държеше пистолет в една от протегнатите си ръце.
Беше го видяла преди в стаята на Мадокс. Снощи (едва снощи ли беше?), когато Мадокс беше намушкан. Този мъж не беше участвал, но беше гледал. И не се беше опитал да помогне.
– Ашлин – каза той и очите му я затърсиха.
Страх стегна гърлото ù. Той знаеше името ù? Защо не беше дошъл Мадокс? Беше ли си измил ръцете от нея вече? Искаше ли я мъртва?
Опитвайки се да не хленчи, тя избута Даника зад себе си.
– Тук съм – успя да проговори тя. Тя очакваше да бъде застреляна на секундата.
Не беше.
Мъжът остана на място, въпреки че погледът му обходи стаята покрай леглото и тоалетката, докато не се срещна с нейния.
– Ела с мен!
Тя се усети като вкоренена в пода, вледенена.
– Защо?
Той хвърли разтревожен поглед през рамо.
– Ще ти обясня по пътя. Сега побързай! Ако те видят, няма да мога да те спася.
Даника внезапно се озова пред нея като вързоп ярост.
– Тя няма да дойде с теб. Никоя от нас няма да го направи, независимо колко оръжия ще насочиш към нас. Ти и твоите другарчета можете да идете да се шибате!
– Може би по-късно – отговори той студено, задържайки погледа си върху Ашлин. – Моля те! Нямаме много време. Искаш ли да видиш Мадокс, или не?
Мадокс. Само като чу името му, пулсът ù се ускори. „Сигурно съм най-тъпата жена на света.“ Тя прегърна Даника и ù прошепна:
– Всичко ще бъде наред. – Надяваше се.
– Но…
– Довери ми се! – Тя се освободи от прегръдката и тръгна напред. Белокосият ангел отстъпи от нея, сякаш беше пръчка динамит.
– Никой друг да не мърда! – каза той, като едва не се преметна настрани в бързината си да запази разстоянието между тях. – Първо ще стрелям, а после ще задавам въпроси. – Той спря в коридора, като още я гледаше.
Когато Ашлин застана до него, той добави:
– Не ме докосвай! Случват се лоши неща, когато хората ме докосват. Дори не приближавай така, че да паднеш върху мен, ако се спънеш! – видът му беше смърто сериозен, а гласът му беше равен.
– Добре – каза тя объркана. Но затъкна ръце зад гърба си, в случай че забрави и изчака той да я поведе.
Той направи широк кръг около нея, оставяйки пистолета насочен право напред, а после затвори и заключи вратата. Ашлин не се опита да му избяга. Страхът отново я държеше закована на място.
– Какви лоши неща? – Тя не можеше да се въздържи да не попита, когато той се обърна отново към нея.
Той тръгна бързо и подхвърли през рамо:
– Болест. Агония. Смърт. – Прибра пистолета на кръста си. – Кожата ми не може да докосва кожата на друго живо същество, без да причини епидемия.