Удържа.
Но дали щеше да удържи тежестта ù? След като си изповръща червата, беше олекнала с няколко килограма и това беше в нейна полза.
Треперейки още по-силно, тя се покатери по металните решетки. Ръждата остави мръсна следа по дрехите ù. Тя задържа погледа си напред.
– Няма за какво да се тревожиш. Няма падане от милиони метри.
Спусна се по одеялото. Скърцане. Тракане. Сърцето ù почти спря.
– Мадокс се нуждае от теб. Може дори да си пада по теб. Или може да мисли, че си лъжкиня и убийца, може дори да не те харесва и може да се е опитал да те прелъсти, за да получи отговори от теб, но дори така да е, не заслужава това. Ти си единствената в това място, която мисли така, затова е твой ред. Ти си единствената му надежда.
„Боже! Звуча като принцесата от „Междузвездни войни“.“
Но тя отчаяно искаше да запълни тишината, която толкова ценеше. Иначе щеше да мисли за падане и смърт или по-лошо – за провал.
– Справяш се добре. Продължавай!
Гласът ù секна, когато увисна свободно. В гърлото ù се оформи буца. „Моля те, Боже! Не позволявай да падна! Не позволявай на ръцете ми да се изпотят повече, отколкото вече са!“
Тя се наведе напред, разклащайки чаршафа… сантиметър. Проклятие! Наведе се назад. Сантиметър. Напред, назад. Напред, назад. Скоро се залюляла добре. Но чаршафът се изплъзна малко (или може би тя) и Ашлин изпищя.
„Само още малко! Мога да го направя.“ Тя продължи да се люлее напред и назад, набирайки скорост. Накрая се озова достатъчно близо до втория балкон, за да се пресегне и да сграбчи… проклятие! Изпусна.
На следващото залюляване напред тя се пресегна отново. Пръстите ù удариха парапета, но не успяха да се захванат. Тя отлетя назад, изплъзвайки се още малко.
„Концентрирай се, Дароу!“ Тя се пресегна отново и този път успя да захване парапета с пръстите си здраво, без да пуска, дори когато въжето се опита да я дръпне назад. Ашлин изпъшка и прехвърли цялата си тежест напред, като сграбчи перилата с другата си ръка и пусна чаршафа. После направи грешката да погледне надолу.
Долната половина на тялото ù висеше от петнайсет метра над нащърбени скали.
Тя не можа да се спре и изпищя отново.
Няколко изпълнени с напрежение мига тя риташе с крака и се опитваше да ги обвие около парапета, както беше направила с пръстите си. Изплъзваха се… изплъзваха се… Най-после коляното ù се закачи.
Напрегна до краен прадел мускулите си и успя да се издърпа нагоре. Навън беше студено, да, но тя се потеше. Краката ù трепереха, когато се опита да отвори прозореца, който водеше в новата стая. Запъна се. Няколко минути минаха в удряне и ритане, преди да успее. Покатери се вътре и едва не се срина от облекчение.
Стаята беше тъмна и прашна, точно като другата, но тя отново чуваше стенанията и борбата на Мадокс. „Моля те, нека не съм закъсняла!“ Вече беше по-близо… толкова близо…
Тя отиде на пръсти до вратата и я открехна. В коридора нямаше никой. Внезапно гласът на Мадокс утихна. Тя покри устата си с ръка, за да не извика. Чу се шепот…
– …не трябваше да му казваме.
– Нуждаеше се от време, да се успокои. Сега го има.
– Може никога да не се успокои.
– Няма значение. Постъпихме правилно – мълчание. Въздишка. – Нямам търпение да свършим с това и да премахнем поне една тежест от живота си. Да вземем момичето и да вървим!
Разтреперана, тя се притисна към стената и се скри в сянката. Отекнаха стъпки. Врата изскърца и се отвори, после се затвори. Още стъпки, но този път те се отдалечаваха от нея.
Ашлин тихо запристъпва. Изтича в коридора, зърна двамата мъже, които завиваха вече зад ъгъла, и отвори вратата на стаята на Мадокс.
Едва не повърна.
Той лежеше в леглото, на което я беше държал толкова нежно едва преди няколко часа, и плуваше в кръв. Гърдите му бяха голи и тя виждаше шест зеещи рани, където го беше пронизал мечът. Виждаше вътрешностите му. О, Боже! Тя покри уста с ръцете си.
Като в транс тръгна към него. „Не отново!“ – помисли тя. – Не отново!“ Жестокостта беше поразителна.
Защо тези копелета продължаваха да му причиняват това? Той беше демон, те бяха демони, но това не беше достатъчна причина.
– Няма достатъчно добра причина – изхълца тя. Жестоки и безсърдечни, такива бяха те.
Тя бавно се пресегна и постави ръка върху челото на Мадокс. Очите му бяха затворени. Кръв беше напръскала лицето му в произволна шарка. Не, не беше произволна. Ашлин помисли, че може би вижда формата на пеперуда.
Кръв течеше дори от китките и глезените му, където беше опъвал веригите си.
Още един хлип се надигна в гърлото ù и преля. Коленете ù поддадоха и тя внезапно се озова коленичила до него.