Аерон засече проблясък от движение в далечните сенки и се намръщи.
– Някой е останал – промърмори той. Всички се вцепениха.
Тогава Аерон видя очертанията на още четирима души, всичките мъже и то доста мускулести, дори за силуети. Лицето му стана още по-сурово, когато до носа му стигна миризма на барут.
– Ловци – изръмжа той. – Как ти се струва това за следа?
Аерон беше готов да ги остави на мира, въпреки че бяха убили Баден. Все пак той също им беше причинил много болка преди векове. Но те бяха дошли тук. Щяха да започнат нова война, ако имаха възможност.
Когато осъзна, че са били забелязани, един от хората излезе напред.
Стробоскопът[3] още се въртеше, пръскайки пречупени лъчи светлина във всяка посока. Те танцуваха по младото, решително лице на смъртния. Той се усмихваше. Разтри лявата си китка с тесния палец и на дивата светлина Аерон разпозна символа на безкрайността.
– Кой да помисли, че ще намерим цялото зло на света на едно и също място по едно и също време? – мъжът извади малка черна кутия, отстрани на която стърчаха две жици. – Сериозно, да не е Коледа?
Някои от воините се намръщиха. Някои извадиха пистолети, някои предпочетоха най-острите си ками. Всички бяха готови за битка. Аерон не изчака. Откри, че не може и не иска, беше нетърпелив да действа. Ярост вече беше съдил този мъж и го беше намерил за виновен в престъплението да убива невинни, в задачата си да убива Повелители.
Аерон хвърли ножовете си и двата едновременно се забиха до дръжките в гърдите на мъжа.
Очите му се изцъклиха и белозъбата усмивка замръзна на устните му. Той не умря веднага, както щеше да се случи, ако това беше някой от филмите на Парис. Падна на колене, дишайки тежко от болка. Щеше да живее още малко, но никой вече не можеше да направи нищо, за да го спаси.
– Ще се молите за смърт, когато свършим с вас – каза той.
– Гори в ада, демоне! – извика един от другите смъртни, сам хвърляйки кама.
Един от воините стреля, когато острието промуши гърдите на Аерон. Аерон се намръщи. Погледна надолу към перлената дръжка, примигваща на светлината. Сърцето му продължаваше да помпа кръв, отваряйки раната все повече с всеки удар. Ох. Имаха бързи рефлекси. Трябваше да запомни това.
Лушън и другите скочиха напред.
Ловецът не се отдръпна.
– Надявам се огънят да ви зарадва! – каза той, дръпвайки черната кутия, която падналият му приятел беше изпуснал.
Бум!
Експлозия разтърси цялата сграда, взривявайки камък и метал. Аерон беше вдигнат и хвърлен във въздуха като чувал с пера.
„Победен от хора. Невероятно!“
Това беше последната мисъл, понесла се в ума му, преди светът му да стане черен.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Мадокс усети обкръжението си с разтърсване. Мъртъв в един миг, напълно в съзнание в следващия. Ашлин спеше в извивката на ръката му, гъвкавото ù тяло беше сгушено около него.
Погледна надолу към себе си. Тя сигурно го беше почистила и дори беше успяла да смени чаршафите, въпреки веригите му, защото кръвта я нямаше. Коричките се бяха върнали и се простираха върху корема и ребрата му.
Меката коса на Ашлин с цвят на мед гъделичкаше брадичката му. Топлият ù дъх галеше кожата му. Жива и тук. С него. Не си го беше представял. „От ада, направо в рая.“
Сутрин обикновено изпитваше нужда да унищожи нещо. Да се бие. Да забрави пламъците и болката, като се отдаде на вкочанеността и мрака на духа. Сега не беше така.
Чувстваше се (смееше ли да повярва?) – спокоен.
Ашлин изглеждаше толкова отпусната, че той не искаше да я буди. Не, не беше отпусната, осъзна той след по-внимателен оглед. Петна от сълзи личаха по бузите ù и следи от зъби загрозяваха сочните ù устни, сякаш ги беше прехапвала силно и често.
Той копнееше да погали с пръст извивката на бузата ù, но не можеше. Проклети вериги!
– Ашлин! Прекрасна. Събуди се, моля те!
Тих стон отвори устните ù.
Слънчевата светлина я галеше така, както той копнееше да направи сам, къпейки светлата ù кожа и отдавайки ù абсолютна почит. Миглите ù бяха като пера, все още мокри от сълзите, като панделки, покрити с роса.
Беше плакала заради неговото страдание. Кога за последно някой беше плакал за него?
– Ашлин.
Тя изстена.
Той наведе глава и целуна върха на носа ù. Както винаги в него се забиха електрически копия. Тя сигурно ги беше усетила, защото извика името му и скочи. Завивката падна до кръста ù, разкривайки торбестата тениска, която носеше. Неговата тениска. Харесваше я в неговите дрехи, харесваше му, че е покрита с материя, която някога е покривала него. Къдриците ù паднаха по раменете и гърба ù.
3
Стробоскоп - устройство, произвеждащо бързо повтарящи се светлинни импулси и позволяващо с помощта на цветовото светлинно излъчване да се наблюдават в забавен ход бързо движещи се обекти в тъмнината. Б.пр.