– Какво?
– Ако кутията се появи, демоните ще бъдат засмукани обратно вътре. Това е добре, нали?
Той поклати глава.
– За света, може би, но не и за мен. Без демона, ще умра.
– Как е възможно да го знаеш? Искам да кажа…
– Знам го – прекъсна я той, размишлявайки върху казаното от нея. Хидра. Отровна змия с много глави. Ако това беше истина, кутията беше погребана дълбоко в океана. Но на коя история да повярва? На едната? На двете? Или на никоя? Ако можеше да се вярва и на останалата част от това, което беше чула, а именно, че демоните могат да бъдат засмукани обратно, ако кутията се намери…
– Бих могла, не знам, да направя по-щателно проучване за кутията. Да си поставя това за основна задача.
– Не! – Това щеше да я накара да напусне крепостта и да я изложи на опасност. – Знам, че ти казах да ми кажеш всичко, но сега трябва да изберем по-малко опасна тема. – Насилие дебнеше в ума му, все по-възбуден с всяка дума. Мадокс вече вярваше, че демонът не иска да нарани Ашлин, но нямаше желание да рискува. Щеше да говори за цветя и лунни лъчи (той се присви), ако това беше нужно, за да задържи възхитителния вътрешен мир.
– Има ли начин да развалим смъртното ти проклятие? – попита Ашлин. Дотук с цветята и с лунните лъчи.
– Не – той поклати глава. – Няма начин.
– Но…
– Не. – Той нямаше да ù позволи да се опита да се пазари с боговете, надявайки се да намери начин да го спаси. Той не можеше да бъде спасен. Още повече, че той не си струваше усилието. Той беше повече чудовище, отколкото мъж, въпреки че понякога се опитваше да се убеди в противоположното. – Най-добре да изоставим и тази тема.
Ашлин прокара пръст по гръдната му кост. Възхитително топлият ù дъх го обгърна.
– На каква тема можем да говорим тогава?
Мадокс разпери пръсти върху задника ù и го стисна.
– Чувала ли си още гласове по време на престоя си тук?
– За съжаление, не. – Тя се изви леко, почти неусетно, в опит да бъде по-близо до него. – Чух всяка дума, изречена от онези четири жени. Които, между другото, трябва да бъдат освободени незабавно.
– Те остават.
– Защо?
– Това не мога да ти кажа.
Тя забарабани с пръсти.
– Поне ми кажи какво планирате да правите с тях! Те са мили. Невинни са. И са уплашени.
– Знам, красива. Знам.
– Значи няма да ги нараните? – настоя тя.
– Не. Аз няма да ги нараня.
Тя отпусна длан точно над сърцето му.
– Това означава ли, че някой друг ще го направи?
Кръвта му кипна еротично, прогаряйки вените му.
– Ще направя всичко по силите си, за да се уверя, че няма да пострадат. Става ли?
Устните ù се притиснаха към врата му и езикът ù се стрелна по пулсиращото място.
– Добре, но и аз ще направя всичко по моите сили, за да съм сигурна, че няма.
Той мразеше да ù отказва нещо, затова стисна брадичката ù, повдигна лицето ù и ù каза:
– Съжалявам, че е трябвало да слушаш разговора им. Никога повече няма да те оставям в стая, където е имало хора.
– Не беше толкова зле този път. – Пръстите ù се свиха около китката му меки и нежни. – И не чувам нищо, когато ти си наоколо, независимо кой е говорил.
– Чудя се защо. Не се оплаквам, радвам се. Просто съм любопитен.
– Може би гласовете се страхуват от теб.
Той едва не се ухили.
– Всъщност, чудя се защо не мога да чуя никой от предишните разговори на приятелите ти. А винаги съм могла да чувам други свръхестествени същества.
– Може би функционираме на по-високо ниво на съществуване.
Тя обаче се засмя.
– Но ще се погрижа винаги да съм около теб – каза той и щеше да е удоволствие за него. – Така гласовете никога повече няма да те тормозят – „Ами когато си мъртъв?“ Мисълта го накара да се стегне. Нямаше кой да я пази тогава. Нямаше кой да я защитава.
Усетила гнева му, тя се намръщи.
– Какво не е наред?
– Нищо. – Сега нямаше да мисли за идващата смърт. Държеше Ашлин в ръцете си и щеше да ù се радва, щеше да се наслади на малкото време, което имаха заедно. – Без повече приказки за жените или за проклятия.
– Така сложи край на повечето ни общи теми. – Погледът ù се спусна върху устните му. Тя потрепери. – Пътувала съм по целия свят по работа на Института, но не съм и мечтала, че ще срещна някой като теб.
– Силен?
Тя се изкиска.
– Да.
– Красив?
– Разбира се.
– Остроумен и опитен с меча?
– Абсолютно. – Изкиска се отново. – Но имам предвид мъж… приятел… някой… О, не знам как да те наричам.
Той се наслади на веселото ù настроение и на искреността в думите ù.