– Заслужавала си нещо по-добро – каза той, а Насилие най-накрая протегна ръце и се прозя.
– Не възразявах срещу начина на отглеждане – каза тя. – През повечето време. Винаги чувах разни неща, така че самотата беше добре дошла.
Но ù липсваше играта, липсваше ù да бъде докосвана и обичана. Той долови това в гласа ù – нужда, която тя не можеше да скрие съвсем. Познаваш я толкова добре, така ли? Да, помисли той. Познаваше я. Част от него, която беше заровена толкова дълбоко, че не беше осъзнал съществуването ù, докато Ашлин не се появи в живота му, я беше познавала от самото начало.
Тя беше негова. Неговата жена. Неговото… всичко.
Той погали рамота ù и усети малка и твърда неестествена буца. Намръщи се и погледна надолу.
– Какво е това?
– Контрол върху раждаемостта – каза тя, а бузите ù се сгорещиха до тъмнорозово. – Стандартна процедура на агенцията. Преди време една жена беше изнасилена от побеснял таласъм по време на работа. Забременя, а детето беше… ненормално. Сега Институтът ни обучава на самоотбрана и дава на жените служителки възможност да поставят импланта.
Насилие изви гръб и отвори очите си напълно събуден. Мисълта тази нежна красота да бъде насилена беше омразна и за двамата – и за мъжа, и за духа. Тя беше девствена, но това не означаваше, че е била оставена на мира.
– Била ли си ранявана някога?
– Не – увери го тя. – Но знам, че ако гласовете ме обземат, няма да съм в състояние да се защитавам.
Насилие не се успокои.
– Разкажи ми за твоето детство! – каза тя. Пръстът ù отново докосваше леко зърното му. Ашлин се отри в Мадокс, усети какво прави и спря.
Кожата му пламна от усещането. Нейната също, бе сигурен в това. От самото начало той сякаш знаеше кога е възбудена. А точно сега жената определено беше възбудена.
– Не съм имал детство. Бях създаден като мъж, винаги съм бил войник.
– Съжалявам – каза тя тихо. – Забравих.
„Искам я толкова силно.“ Последния път се беше въздържал и не я беше обладал напълно, защото тя беше девствена. Той беше същият мъж като вчера, все още не беше имал девственица и все още не беше сигурен какъв е най-добрият начин да го направи, но това нямаше значение. Едва не я беше загубил. Едва не му беше отнета.
Нямаше да чака дори миг повече.
Щеше да бъде толкова нежен с нея, колкото му беше възможно. И ако духът искаше да се натрапи, той щеше да позволи на Ашлин да го окове.
– Искам да правя любов с теб, Ашлин.
Дъхът спря в гърлото ù. Тя спусна ръката си по мускулите на корема му. Пръстите ù се спряха на коричките, а после на пъпа и направиха кръг. След това се спуснаха още сантиметър по-надолу. И спряха отново.
– Така ли?
„Искам я, нуждая се от нея, искам, нуждая се…“ Скоро… сега… Мадокс мислеше, че тя може би иска да го докосне по-долу, да хване члена му, но още не се осмеляваше. „Да, да.“ Той може би щеше да се усмихне, но двамата с демона бяха твърде възбудени.
Колкото повече Ашлин го докосваше, толкова повече той – те – я искаха. Омайващият ù аромат дразнеше ноздрите му, карайки кръвта му да кипи. Тази сладост се процеди чак до костите му и запали всякакви желания.
– О, да.
– И аз те искам – прошепна тя с треперещ глас. – Но…
„Без повече чакане. Трябва да я имам, трябва да я имам, трябва да я имам.“ Диво чувство се разгоря в него. Тя е наша – каза духът. „Тя е моя“ – поправи го Мадокс.
– Искам да бъда в теб. Без повече чакане.
Тя застина и дъхът ù излезе с хриптене.
– Искам да разбереш, че ще те задържа. Ще останеш тук с мен и аз ще те защитавам. Заедно ще научим как да спрем гласовете завинаги.
– М-Мадокс. – Каквото и да мислеше, то остана неизказано, когато тя стисна устни.
„Да. Трябва да я задържа.“
– Няма да те нараня – каза той най-вече на себе си и на духа, отколкото на нея.
– Знам, че няма да ме нараниш. Но аз имам живот и работа.
„Ще я задържа!“
– Ще остана толкова, колкото искам, но трябва да ми обещаеш, че няма да ме заключваш повече. Когато приятелите ти дойдат, за да – тя преглътна – те убият, искам да бъда с теб. Кълна се, че няма да ги нападна, въпреки че ще искам, но трябва да държа ръката ти. Не мога да понеса мисълта да умираш сам.
В този миг Мадокс се влюби в нея напълно, абсолютно и безвъзвратно.
„Моя, моя, моя.“ Тя беше по-важна от дишането, по-нужна от храна, вода или заслон. След хиляди години война, насилие и ярост тя му даде доброта. Спокойствие. Състрадание. Доверие. Проклет да бъде всеки, бил той Повелител на ада или бог, който се опита да я нарани. Беше го мислил и преди, но сега това се превърна в кървава клетва. Който и да се опиташе да я нарани от този миг нататък, щеше да умре в краката на Мадокс.