Егоистично от нейна страна, да. Но тя не можеше да се спре по никакъв начин.
Този път Мадокс несъмнено щеше да довърши това, което бяха започнали. Нажеженият до бяло поглед, който ù беше хвърлил, преди да излезе от стаята, само беше затвърдил това предположение.
Тя вече нямаше да се тревожи, че след това ще я изостави, както се беше случвало с толкова много мъже и толкова много жени през вековете. Мадокс беше емоционален и страстен, и различен. Нямаше нужда да я лъже или да дава фалшиви обещания, за да получи каквото искаше. Трябваше само да го вземе.
Но беше избрал да не го прави. Искаше тя да му се отдаде доброволно.
Топлата вода скоро изстина. Ашлин завъртя кранчетата и спря струята. Кап-кап. Време е, помисли тя и моментално усети между краката си влага. Зърната ù бяха твърди като камък.
Капки вода се плъзнаха по кожата ù и тя потръпна. Представи си как Мадокс ги облизва, потрепери отново и едва не изстена. Грабна една кърпа и се избърса, колкото можа, преди да увие пухкавата материя под мишниците си, покривайки се от гърдите до коленете. Излезе нетърпелива от банята, загърната в облак пара.
Мадокс не беше в стаята.
Ашлин се намръщи. В този момент пръстите на краката ù забърсаха нещо меко и тя погледна надолу. Виолетови копринени шалове оформяха извита пътека от неговата стая до съседната. Когато застана на вратата, тя зяпна изненадана и възхитена.
Беше влизала тук и преди, когато пропълзя през балкона и през прозореца, но стаята не беше изглеждала така. Тогава всичко беше покрито с прах. Дори чаршафите. Сега това беше стая, създадена за удоволствие. Свещници грееха от стените и златната светлина трептеше над легло, застлано с черна коприна. Мадокс беше почистил. За нея. Сърцето ù се изду в гърдите, туптейки диво.
Къде беше той?
Вратата на балкона беше отворена и свежият студен въздух нахлуваше вътре. Тя приближи. Сгорещената ù кръв я правеше безразлична към студа. Мадокс стискаше парапета на балкона с гръб към нея, а тъмната му коса (мокра, забеляза тя) беше в безпорядък. Раменете му бяха широки, загорели от слънцето и голи.
Никога не беше виждала гърба му.
Там имаше татуирана огромна пеперуда, която се простираше от върха на раменете му до под колана на панталоните му. Беше червена, почти неонова, и изглеждаше ядосана. Зла. Сякаш можеше да скочи от гърба му и да я среже на две. Странно, помисли тя. Пеперудите бяха толкова нежни същества. Ашлин никога не би могла да помисли, че някоя може да изглежда толкова заплашително. Или че мъж, толкова… мъжествен, колкото беше Мадокс, би имал такава рисунка, татуирана върху тялото си.
– Мадокс! – прошепна тя почти без дъх.
Той се извърна бързо, сякаш тя беше изкрещяла. Чувствените му устни бяха намръщени. В този миг той не беше любовникът, който я беше оставил да се изкъпе и да се подготви за часове удоволствие. Беше воинът, който се беше опитал да я остави сама в крепостта.
– Всичко наред ли е?
– На онзи балкон има одеяло – той посочи в дясно, но не премести присвития си поглед от лицето ù. – Знаеш ли нещо за него?
Освен в нощта в гората, той рядко я беше гледал гневно. Обикновено този гняв беше насочен към някой друг. Беше малко объркващо тези виолетови очи, които сега бяха обрамчени в същото неоново червено като татуировката му, да са насочени към нея като обвиняващ пръст.
Добрата новина беше, че въпреки че беше ядосан, странната скелетна маска не беше закрила чертите му.
Добила увереност от това, Ашлин вдигна брадичка и пристъпи към него.
– Да. Знам нещо за одеялото.
– Ако беше някоя друга – каза той сковано, – щях да помисля, че си го вързала за парапета, за да могат Ловците да се покатерят вътре в крепостта.
– Но ти не мислиш така за мен? – Ако въпросът имаше зъби, щеше да го захапе. Здраво.
– Не – каза той и тя се отпусна. Леко. – Кажи ми – продължи той – за какво го използва?
Време за признания.
– Казах ти, че Торин ме скри, нали? Той ме заключи горе, за да не могат другите ти приятели да ме намерят. Не разбирам напълно защо го направи, затова не питай! После чух виковете ти и направих необходимото, за да стигна до теб.
Той пристъпи заплашително към нея, но после спря, сякаш се страхуваше да я приближи твърде.
– Могла си да паднеш и да се убиеш – каза той тихо.
– Но не паднах.
– Висяла си във въздуха, Ашлин.