Прокълнати жени ((Делфина и Иполита))

Шарл Бодлер Прокълнати жени (Делфина и Иполита)

Под немощния блясък на гаснещи лампади
върху възглавки меки, пропити с аромат,
бленува Иполита за силните наслади,
отбулили воала на свян и знойна жад.

Тя дири с взор, помътен от бурята могъща,
на своята невинност лазура помрачен —
тъй както пътник вечер глава назад извръща
към хоризонта, гаснещ с отминалия ден.

Набъбналите сълзи в очите уморени,
премалата, видът й, отпаднал от сластта,
ръцете отмалели, оръжия строшени —
допълва всичко тая тъй крехка красота.

Делфина на колене, спокойна и щастлива,
я гледа и победно очите й пламтят:
тъй в свойта плячка хищник последен поглед впива,
преди да вбие зъби във вкусната й плът.

Красива мощ, склонена над прелест нежно-бледа,
надменна, прежадняла, все още пие с жар
упойващото вино на своята победа
и чака да й сложат в нозете сладък дар.

Тя гледа как в очите на жертвата й блика
мелодията няма, възпяваща страстта,
и тази благодарност, безкрайна и велика,
под клепките избила с въздишка на уста.

— Любима, Иполита, защо, какъв е този
твой страх? Не осъзна ли — не бива ни веднъж
да правиш хекатомби със свойте първи рози
под суховея мощен на всеки срещнат мъж!

Видя ли — мойте ласки са нежните мушици,
които милват вечер спокойните води,
а мъжките приличат на тежки колесници:
връхлитат и изриват по пътя си бразди.

Ще минат върху тебе с безжалостни копита

да видя — дай — очите с лазур и звездопади,
божествената бездна, в която тайни спят!
Завесата ще вдигна пред тъмните наслади,
ще те приспя и няма да има край сънят!

Но трепва Иполита и шепне тя: „Делфина,
не съм неблагодарна, но… тоя вечен смут;
как страдам, как се мята душата ми невинна
като след нощ безсънна на оргии и блуд.

Усещам как нападат ме ужаси, кошмари
и призраците черни, строени в боен ред,
под стража ме повеждат по път сред дим и пари —
към хоризонта кървав, затворил се отвред.

Защо ли, обясни ми, див ужас ме връхлита?
Такова странно нещо ли сторихме в страстта?
Изтръпвам, като чуя: «Мой ангел, Иполита!»
И чувствам как протягам към тебе пак уста.

Не гледай строго, сестро, от мене възжелана,
обичам те — навеки ще те обичам аз,
макар и да ме водиш направо към капана,
за моята погибел раззинал алчна паст!“

Делфина тръсва гордо трагичната си грива,
железния триножник съборила от яд,
и хвърля гневен поглед, и казва с ярост дива:
— Кой дръзва да говори пред любовта за ад?

Проклет да е от всички, проклет да е навеки
мечтателят, от глупост, невиждана до днес,
потеглил по измамни и гибелни пътеки
и пръв решил да смеси в едно любов и чест!

Да, който иска в общо мистическо начало
да свърже мрак и блясък, и зной със студ суров,
во век не ще съгрее паралитично тяло
под слънцето пламтящо, наречено любов!

Върви, търси — щом искаш — мъжа глупак, жениха,
сърцето непорочно да ръфа настървен,
но знай, че ужасена, разкаяна и лиха
ще дойдеш да подложиш кървяща гръд пред мен.

И знай, че на земята един е господаря!…
И младото момиче със сълзи на лице
надава вик: „Усещам, в мен бездна се разтваря
и тя — и тая бездна — е моето сърце!

Като вулкан пламтяща, бездънна като ада!
Не ще насити никой чудовищната паст
и все тъй Евменида от люта жад ще страда,
и с факел ще разпалва изгарящата страст.

Но плътните завеси за нашата умора
жадуваното кътче нали ще оградят;
глава на твойто рамо как искам да оборя
и с хлад гробовен нека ме лъхне твойта гръд!“…

— Пропадайте, летете, окаяни създания,
пропадайте надолу сред зейналия ад,
сред тая бездна, дето престъпните желания,
бичувани от вятър, понесъл дим и смрад,

кипят и врат, клокочат като море сред буря.
Търсете, луди сенки, простор за свойта страст;
насладата ви мъки към мъки ще притуря
и никога не ще се насити този бяс.

В бърлогите ви слънце лъчи не ще разпери;
през процепите тесни бацилите струят
като светлика бледен на призрачни фенери
и с мириса си гнусен пронизват вашта плът.

Безплодието алчно на ласките ви щави,
суши и нова жажда разпалва то в гръдта
и като флаг разкъсан плющи, плющи плътта ви
под бесния, нестихващ самум на похотта.