Тласкана от добър попътен вятър, „Естрела“ стигна на мястото, където бе загинал Джон. Вечерта моряците наново чуха, или така им се стори, тежки стъпки, от които дъските на кораба заскърцаха. Сигурно и Хари бе чул стъпките. Един час по-късно той застъпи на вахта и започна да се ослушва с особено внимание.
На третата нощ се разрази страшен ураган. Вълните беснееха застрашително, вятърът огъваше мачтите и въжетата и ги караше да пищят злокобно.
Хари бе на пост в предната част на „Естрела“. Към полунощ напусна поста си и се отправи бавно към мостчето. Вървеше като пиян и приказваше нещо несвързано. Доближи до капитана, който стоеше до кормилото, и грубо го запита:
— Тук ли хвърлихте трупа на Джон?
— Защо искате да знаете? — запита развълнуван капитанът.
— Отговорете ми, оля! — каза Хари.
— Да, на това място.
— Така и предполагах. Благодаря ви.
След това се върна на поста си, където стоя няколко часа. Възползувал се от момента, когато моряците се занимаваха с прибирането на платната, той скочи от триборда на кораба.
Другарите му усетиха, но вече беше късно. Един глас раздра нощната тишина.
— Идвам при теб, Джон!
Моряците видяха как тялото на Хари се отлепи от мачтата и се завъртя два-три пъти във въздуха. Водата сякаш се разтвори и погълна завинаги тялото на нещастния моряк. Той отиде завинаги при другаря си от детството.