Ласло Лорниц
Прокълнатият кораб
О, скръбна сцена! Мисля, сър, че много проклятия ще паднат върху тези, които са виновници за нея!1
I. ЕДИН РУС СТРОЕН ЧУЖДЕНЕЦ…
Бирмингам, 29 май Уолтър Кули не обичаше Шекспир, а жестикулирането с ножове направо ненавиждаше. Особено откакто един едър тип с леко издадени зъби и с приплеснати клепнали уши на пудел се опита да му накълца корема. Кули трябваше да прояви немалко ловкост, дорде избоде едното око на типа, дорде му откъсне ухото и го освободи от издадените зъби. Но следата от бръснача на корема си ще носи до сетния си ден като вечно мементо: Никога не отивай на Ливърпулското пристанище след единайсет вечерта, ако те вика тип с издадени зъби и уши на пудел, защото знае нещо за големия Джо Букнер и непременно иска да ти го каже, само на теб и на никой друг.
Кули размаза малко червена боя по физиономията си, със средно дебела четка си сложи сенки под очите, отмести реквизитната кама върху гримьорната масичка и направи гримаса в огледалото. Муцуната, която му намигна отсреща, имаше вид на пират, преживял и по-добри времена, а според пиесата трябваше да изглежда като първи благородник. Кули си намаза още малко боя по лицето и се напъна да заприлича на интригант.
О, скръбна сцена! Мисля, сър, че много проклятия ще паднат върху тези, които са виновници за нея!
Вратата се отвори широко и на прага застана набитичък червендалест мъж.
— Случило ли се е нещо, господине? — попита загрижено той, после се олюля назад след по-подробния оглед на Кули. — Вие ли сте това, господине?
— За съжаление — каза Кули и хвърли четката на гримьорната масичка. — Ала е опасно да обсъждаме това тук. Да се приберем в черупките си.
Набитият се почеса по носа и изпълнен със съмнения, затръска глава.
— Наистина ли сте добре, господине?
— Наистина, Аш.
Аш избърса чело и се тръшна на един привидно свободен фотьойл, ала тутакси подскочи и зачервен извади изпод себе си кожен калпак с пера, украсен с широка алена лента.
— Пардон, господине, и това ли ще сложите?
— То ме краси, Аш.
Човечето пак си почеса носа.
— Ще ви се смеят, господине.
Кули с интерес примигна към дебеланкото.
— Кажете, Аш, често ли гледате Шекспирови пиеси?
— Ами… не много често, господине.
Кули вдигна юмрук сякаш искаше да го стовари връз червендалестото човече.
— Това е историческа драма, Аш! Смеят се само идиотите. Ясно ли е?
Аш хвърли още веднъж поглед върху полусмачкания калпак, след което, примирен с всичко, сви рамене.
— Ясно, господине — поразмишлява малко, после умислено се втренчи в огледалото. — Защо го правите, господине?
В ръката на Кули четката, която междувременно пак бе взел замря.
— Ами… заради Ронълд.
— Къде е той?
— На уикенд.
— Пак… такова…?
Кули тъжно кимна.
— Пак, Аш.
— Не искам да се намесвам в личния ви живот, господине — триеше си носа малкият, — ама ми се струва, че вие прекалено… как да ви кажа…
— Много съм мек с него?
— И така може да се каже, господине!
— Ама той е по-млад!
— С цели пет минути, господине!
— Въпреки това. Той ми е брат. И аз…
— Сигурен ли сте, че няма да стане някой гаф?
— Притеснявате ли се, Аш?
— Щях да се притесня само ако се наложеше да сложа тая шапка.
— Не се притеснявайте. Я имам, я нямам двайсет изречения и после можем да вървим на майната си. Да не мислите, че иначе щях да се съглася? Можете ли да си ме представите като Ромео?
Кули никога не узна какво може и какво не може да си представи Аш, защото в този момент се обади един мек и мамещ женски глас, придружен със звуци на пиано.
— Трето предупреждение. След три минути се вдига завесата… Моля…
— Кога е вашият ред, господине? — поинтересува се Аш. — Защото ако е в началото…
— Добре ще е, ако разберете — каза Кули и наперено накриви калпака. Затвори очи и като заучен урок взе да си мърмори: — Тръгвам по коридора, след девет крачки вляво има стълба, но не се качвам по нея, а вървя нататък покрай огледалата…
Продължаваше да мърмори, когато Аш затвори вратата зад себе си.
Щом хлопна вратата, Кули спря и изтри чело. Напразно се опитваше да е спокоен, все по-често го избиваха капки пот. Пресвети Божичко, как можа да е такъв глупак и да се остави да го подлъжат! На Ронълд това му беше стотната най, ама най-сериозна любов, и само от него зависело дали ще излезе от нея нещо. Сега през този уикенд трябваше да се реши всичко. Няма ли уикенд, няма щастие, а няма ли щастие, тогава всичкото кучета го яли! За щастието обаче е необходимо някой да поеме ролята на клетия първи благородник. И кой да бъде този някой освен той, Уолтър Кули. Ронълд твърдеше, че си приличат като две капки вода. Първият благородник няма повече от двайсет изречения, само трябва да стои до втория благородник в ъгъла, с добър изглед към суфльорската будка. Единствено суфльорът знае колко е часът и така подсказва, че може даже и да не се научат тези двайсет изречения!