„На Рут Ланган и Мариан Уилман, за миналото, настоящето и бъдещето.“
„Настоящето не е нищо повече от миналото и крайният резултат се е съдържал още в първопричината.“
Анри БергсонДжеймс Ласитър беше на четиридесет години, добре сложен мъж с грубовата хубост, в разцвета на силите си и в отлично здраве.
След един час щеше да е мъртъв.
Единственото, което се виждаше от палубата, бе прозрачното копринено синьо на слабите вълни, сияйното зелено и кафеникавите сенки в дълбочина край големия риф, проблясващ като островен архипелаг под повърхността на Коралово море. Далеч на запад вълните се издигаха сред пръски от ефирна пяна и се разбиваха с плясък във фалшивия бряг от корал.
От мястото си край левия борд той наблюдаваше неясните сенки на рибите, прелитащи като живи стрели през света, за който и той беше роден.
Австралийският бряг се бе изгубил в далечината, останала бе само морската шир.
Денят бе чудесен, водата проблясваше като най-чист диамант, нашарена с белите слънчеви зайчета, които златното светило пръскаше над океана. Едва доловимият бриз подухваше закачливо, но не носеше мирис на дъжд.
Палубата под краката му се полюшваше кротко като люлка върху тихото море. Малки вълни се плискаха мелодично в корпуса. Отдолу, в дълбокото, лежеше съкровище и чакаше някой да го открие.
Копаеха сред останките от корабокрушението на „Морска звезда“, британски търговски кораб, отправил се към дъното край Големия бариерен риф преди две столетия. Повече от година, с прекъсвания заради лошото време, повреди в екипировката и други затруднения, те бяха работили, често до изнемога, прибирайки богатата реколта, останала след „Морска звезда“.
Имаше още какво да се прибира — Джеймс го знаеше. Но мислите му летяха отвъд „Морска звезда“, на север от този грандиозен и опасен риф към топлите води на Карибско море. Към друг потънал кораб, към друго съкровище.
Към „Проклятието на Анжелик“.
Зачуди се кой ли е бил прокълнат — дали богато орнаментираният със скъпоценни камъни амулет, или жената, вещицата Анжелик, чиято сила, според легендата, се била запазила непокътната в рубините, диамантите и златото. Според същата тази легенда тя носила амулета — подарък от съпруга й, когото се смяташе, че е убила — в деня, когато я изгорили на кладата.
Цялата тази идея го пленяваше — жената, колието, легендата. Търсенето, което скоро щеше да предприеме, придобиваше все по-личен характер. Джеймс не искаше просто съкровището и славата. Той искаше „Проклятието на Анжелик“ и легендата, въплътена в него.
Беше закърмен с разказите за потънали кораби и за изобилните дарове, които морето е сбрало от тях. През целия си живот се бе гмуркал. И бе мечтал. Мечтите му бяха стрували една жена и му бяха дали един син.
Джеймс се обърна с гръб към бордовия парапет и погледна момчето. Сега Матю бе почти на шестнайсет. Беше пораснал висок, но тялото му още бе по момчешки слабо. „Изглежда обещаващо“ — отбеляза наум Джеймс, загледан в тънката му фигура и възлестите мускули. И двамата имаха една и съща тъмна непокорна коса, но Матю отказваше да се подстриже късо и дори сега, докато проверяваше водолазните принадлежности, тя падаше пред очите му като завеса.
Лицето му бе направо мършаво. Чертите му се бяха избистрили през последните една-две години, изгубвайки детската си закръгленост. Ангелче — така го бе нарекла веднъж една сервитьорка и от притеснение момчето бе пламнало цялото и бе започнало да се криви безобразно.
Сега приличаше повече на дяволче, а и сините очи, които Матю бе наследил от него, по-често хвърляха пламъци, отколкото да излъчват спокойствие. „Темпераментът на Ласитър, късметът на Ласитър“ — помисли си Джеймс и поклати глава. Тежко наследство за едно младо момче.
Един ден, скоро, той щеше да е в състояние да даде на сина си всички ония неща, за които мечтаят бащите. Ключът към всичко това си лежеше кротко и чакаше в тропическите води на Карибско море.
Безценно колие от рубини и диаманти, натежало от история, пропито с тъмни легенди, опръскано с кръв.
„Проклятието на Анжелик“.
Тънка усмивка изви устата на Джеймс. Когато се сдобиеше с него, лошият късмет, който упорито преследваше Ласитърови, щеше да се промени. Трябваше само да бъде търпелив.
— Побързай с тези бутилки, Матю. Денят напредва.
Матю вдигна очи и отмахна косата от лицето си. Слънцето изгряваше зад гърба на баща му, обгръщайки го с ореол от трептяща светлина. „Прилича на крал, който се готви за битка“ — помисли си Матю. Както винаги, сърцето му се изпълни с обич и възхищение.