— Попаднах на нещо — мелодично подвикна Марла. — Елате да видите.
Матю се изправи и след кратко колебание й подаде ръка. Не по-малко нащрек, Тейт я пое и го остави да я издърпа на крака.
— Пирони — каза Марла и попи потта по лицето си с носната си кърпа. — Изглеждат стари. А това… — Тя вдигна някакво малко кръгче от купчинката натрошен конгломерат. — Прилича на копче. Медно или бронзово може би.
Матю изсумтя и коленичи край нея. Имаше два железни шипа, куп керамични чирепи, отчупено парче метал, което можеше да е било част от катарама или фуркет. Но вниманието му бе привлечено най-вече от пироните.
Марла беше права. Стари бяха. Той вдигна един и го повъртя из пръстите си, представяйки си как преди много векове е бил забит в дъски, обречени на бурите и морските червеи.
— Пиринч — доволно обяви Тейт, докато почистваше ръждата с натопено в разтворител парче плат. — Копче е. Има нещо гравирано… цвете. Мъничка роза. Сигурно е било от роклята на някоя пътничка.
Стана й тъжно. Жената, за разлика от копчето, не бе оцеляла.
— Възможно е. — Матю най-сетне благоволи да хвърли един поглед на копчето. — Вероятно сме попаднали на отскок.
Тейт се пресегна за слънчевите си очила и скри кръвнишкия си поглед зад стъклата им.
— Какво е отскок?
— Отскокът си е отскок. Вероятно сме попаднали на мястото, където някой кораб се е ударил и е отскочил, докато са го влачили вълните. Останките му са някъде другаде. — Той вдигна очи и погледът му обходи морето чак до хоризонта. — Някъде другаде — повтори той.
Но Тейт поклати глава.
— Няма да ме обезсърчиш след това, което намерихме. Не сме се върнали с празни ръце, Матю. Всичко това само от едно гмуркане. Монети, пирони…
— Счупени грънци и пиринчено копче. — Матю захвърли пирона, който държеше, върху купчинката. — Дребна работа, Червенушке. Дори за един аматьор.
Тя се протегна и сграбчи монетата, която висеше на гърдите му.
— Където има едно, там има и сто. Баща ми смята, че е твърде вероятно да открием нещо голямо. Същото мисля и аз.
Всеки момент щеше да се разтрепери от яд, забеляза Матю. Брадичката вирната, остра като шиповете в краката им, очите й — твърди и пламнали.
Боже, само да не беше колежанка!
Съвсем съзнателно той вдигна ръка и небрежно я потупа по бузата.
— Е, поне ще си имаме занимавка. По-често обаче е вярно другото. Че където има едно, там няма две. — Той изтупа ръце и се изправи. — Аз ще разчистя вместо тебе, Марла.
— Ти си бил голям веселяк, господин Ласитър. — Тейт, подръпна тениската си. Не й бе ясно защо, но от начина, по който я бе погледнал, макар и само за секунда, й бе станало горещо. — Ще поплувам малко — промърмори тя, после отиде до парапета и се хвърли във водата.
— Истински бащичко ми е тя — каза с кротка усмивка Марла. — Убедена, че упоритият труд и доброто сърце се възнаграждават. За такива като тях животът е по-труден, отколкото за нас, които знаем, че тези неща невинаги са достатъчни. — Тя потупа Матю по ръката. — Аз ще разчистя, Матю. Имам си своя система. Ти иди за млякото.
(обратно)Тейт смяташе, че песимистите са страхливци. Струваше й се, че използват песимизма си като извинение никога да не се сблъскат с разочарованието.
Ставаше дори по-лошо, когато песимизмът вземеше превес.
За две седмици двусменно гмуркане от сутрин до здрач не откриха нищо, освен още няколко парчета ръждясал метал. Повтаряше си, че не е загубила надежда и влагаше в работата си неоправдано старание и ентусиазъм.
Придоби навика вечер да стои с часове над копията на картите, които баща й бе съставил по време на проучванията си. Колкото по-кавалерски се държеше Матю, толкова по-непоколебимо ставаше решението й да му докаже, че греши. Искаше кораба и го искаше страстно. Дори само за да натрие носа на Матю.
Трябваше все пак да признае, че тези няколко седмици не бяха напълно изгубени. Времето се бе задържало прекрасно, а морското дъно бе по-живописно от всякога. Часовете за разтоварване, които прекарваше на острова по настояване на майка си, бяха изпълнени с обиколки из магазинчетата за сувенири, с екскурзии из природата и с пикници на плажа. Вреше се из гробища и стари църкви с надеждата да открие още някоя следа, водеща към корабокрушението от 1733 година.
Но най-голямо удоволствие й доставяше да наблюдава баща си и Бък. Те представляваха странна двойка — единият нисък, набит и плешив като билярдна топка, другият аристократично слаб, с грива от посребряваща руса коса.
Баща й говореше с бавния, сладостно провлачен акцент на крайбрежните части на Каролина, докато говорът на Бък бе щедро подлютен с ругатни, изречени с характерната за един янки бързина. Въпреки това те си паснаха като стари приятели, събрали се след дълга раздяла.