— Копеле! — прошепна Тейт. — Надявам се наистина да те убие.
— Бизнесът си е бизнес — каза Лару и вдигна рамене. — Виждам, че още не ти е казала какъв късмет извадихме, mon ami. Намерихме „Проклятието на Анжелик“. Срещу четвърт милион ще се погрижа до утре по залез-слънце да е в ръцете ти.
(обратно)„Проклятието на Анжелик“ проблясваше в ръцете на Матю. Той стоеше на мостика на „Русалка“, стиснал здраво верижката. Горещите бели лъчи на слънцето се изливаха върху рубина, отразяваха се от диамантите, извличаха искри от златото. Находка, която се намира веднъж в живота, слава и богатство, събрани в купчинка метал и скъпоценни камъни.
Страдание.
Всички, които бе обичал, бяха пострадали заради това колие. Държеше го в ръцете си и виждаше безжизненото тяло на баща си, проснато върху палубата. Лицето, толкова близко до неговото собствено, избелено от смъртта.
Виждаше Бък в челюстите на акулата сред вода, поаленяла от кръв.
Виждаше Тейт, с насълзени очи, да му подава амулета, да му предлага правото на избор — избор между спасение и разруха.
Но не можеше да я види в действителност. Не можеше да знае къде е отведена и какво са й сторили. Знаеше единствено, че би сторил всичко, би дал всичко, за да си я върне.
Прокълнатото колие тежеше като олово в ръцете му и му се присмиваше със своята красота.
В очите му гореше огън. Чу стъпките и се обърна.
— Все още няма помен от Лару. — Бък забеляза амулета и нервно отстъпи назад.
Матю изпсува и остави колието върху картите на масата.
— В такъв случай тръгваме без него. Не можем да чакаме.
— Къде тръгваме? Какво по дяволите ще правим? Мисля, че Рей и Марла са прави, Матю. Трябва да извикаме ченгетата.
— Ченгетата помогнаха ли ни миналия път?
— Това не е пиратство, момко, това си е живо отвличане.
— А навремето си беше убийство — каза студено Матю. — Хванал я е, Бък. — Той се наведе над масата, борейки се със старото чувство за безпомощност. — Отвел я е пред очите на десетки хора.
— Ще я размени за това. — Бък навлажни устни и се насили да погледне колието. — Като откуп.
— Не мога да си позволя да разчитам на това. Не мога да си позволя и да чакам повече.
Грабна бинокъла и го тикна в ръцете на Бък.
— Посока запад.
Бък пристъпи напред, вдигна бинокъла и плъзна поглед по хоризонта. Нагласи на фокус яхтата — едва доловимо бяло петънце върху морската шир.
— На една миля — измърмори той. — Може и да е той.
— Той е.
— Сигурно те чака. Мисли, че ще тръгнеш след нея.
— Не бих искал да го разочаровам, нали така?
— Той ще те убие. — Бък примирено остави бинокъла. — Можеш да му дадеш това шибано нещо вързано с панделка и пак ще те убие. Точно както уби Джеймс.
— Няма да му го дам — отвърна Матю. — И той никого няма да убие. — Грабна нетърпеливо бинокъла и претърси хоризонта за някакъв знак от Лару. Нямаше време.
— Трябваш ми, Бък. — Той остави бинокъла. — Трябваш ми на щурвала.
Страхът и болката вече нямаха значение. Тейт гледаше как Лару се храни с апетит и предава съдружниците си. Вече не мислеше за бягство. Скочи и се хвърли върху него.
Нападението беше толкова неочаквано, а жертвата й толкова самодоволна, че тя успя да го събори от стола. Ноктите й се забиха злобно в бузата му и го издраха до кръв преди той да успее да я затисне под себе си.
— Ти си даже по-лош от него! — изсъска тя, извивайки се в ръцете му като змиорка. — Той просто е луд. А ти си отвратителен. Ако Вандайк не те убие, Матю ще го направи. Надявам се да видя това с очите си.
Развеселен и възбуден от сцената, Вандайк отпи от шампанското си. Остави срещата по борба свободен стил да продължи, наслаждавайки се на Лару, който сумтеше от усилието да удържи Тейт. После с въздишка направи знак на стюарда. Не можеше да си позволи Лару да пострада. Все още.
— Покажи на госпожица Бомон каютата й — нареди той. — И се погрижи да не я безпокоят. — Той се усмихна, когато неговият човек издърпа Тейт на крака. Тя риташе, проклинаше и се бореше, но противникът й я превъзхождаше с петдесет килограма чиста мускулна маса. — Смятам, че трябва да си починеш малко, скъпа, докато двамата с Лару си довършим работата. Сигурен съм, че жилищните условия ще ти се сторят повече от задоволителни.
— Да гориш в ада дано! — извика тя, задавяйки се от прилива на безсилни сълзи, докато стюардът я носеше към каютата. — И двамата да горите!
Вандайк изстиска малко лимон върху омара си.
— Жена, достойна за възхищение, откъдето и да я погледнеш. Не се сплашва лесно. Жалко, че лоялността й е насочена в неправилната посока. Можех да постигна велики неща с нея. И за нея. А сега е просто стръв. — Той отхапа изискано. — Нищо повече.