Лару изтри с ръка кръвта по бузата си. Браздите, издълбани от ноктите й, смъдяха като посипани със сол. Въпреки раздразнената физиономия на Вандайк, той използва ленената салфетка, за да спре кръвта.
— След парите любовта е най-мощния подтик. — Разтърсен повече, отколкото бе склонен да признае, Лару напълни чашата си и я изпи до дъно.
— Разказваше ми за „Проклятието на Анжелик“, когато ни прекъснаха.
— Да. — Лару скришом потърка ребрата си, където се бе забил лакътят на Тейт. Мястото със сигурност щеше да посинее. — Както и за двеста и петдесетте хиляди долара. Американски.
Парите бяха без значение. Вече беше изхарчил сто пъти по толкова в търсене на амулета. Но мисълта да ги плати му беше противна.
— Какво доказателство имаш, че амулетът е у теб?
Свил устни, Лару вдигна ръка към раздраната си буза.
— Хайде стига, mon ami. Тейт собственоръчно го намери вчера и, водена от любовта, го връчи самоотвержено на Матю. — За да успокои опънатите си нерви, Лару започна да си свива цигара. — Великолепен е, дори повече, отколкото ти ми даде да разбера. Централният камък… — Лару направи кръгче с палеца и показалеца си, за да покаже големината му. — Червен като кръв, а диамантите около него са като вледенени сълзи. Верижката е тежка, но с деликатна изработка, както и надписът, гравиран около скъпоценния камък.
Той драсна клечка кибрит, заслонявайки я с длани от лекия бриз, и запали цигарата си.
— Направо усещаш силата, която пее в него. Сякаш пулсира в ръцете ти.
Очите на Вандайк блеснаха, челюстта му увисна.
— Докоснал си го?
— Bien sur.16 Нали съм вътрешен човек. — Той лениво издуха струйка дим. — Матю го пази като зениците на очите си, но не и от мен. Ние сме от един екипаж, съдружници, приятели. Мога да го взема веднага щом се уверя, че парите са си на мястото.
— Ще си получиш парите. — Ръцете му се тресяха. Лицето му беше бяло и застинало. Той се наведе напред. — Заедно с едно обещание, Лару. Ако ме изиграеш, ако се опиташ да ме издоиш за още пари или ако се провалиш, няма да има такова място, където да се скриеш и където аз да не мога да те открия. А когато това стане, на колене ще ме молиш да те убия.
Лару дръпна от цигарата и се усмихна.
— Трудно е да уплашиш богат човек. А точно такъв ще бъда аз. Ще си получиш проклятието, mon ami, а аз ще си получа парите. — Преди да успее да се изправи, Вандайк вдигна ръка.
— Не сме свършили. Четвърт милион са много пари.
— Една малка частица от стойността му — отбеляза Лару. — Да не би да искаш да преговаряш сега, когато амулетът е кажи-речи в ръцете ти?
— Ще удвоя сумата. — Доволен от изненадата, която разшири очите на Лару, Вандайк се облегна назад. — За амулета. И за Матю Ласитър.
— Искаш да ти го доведа? — Лару се засмя и поклати глава. — Дори и безценният ти амулет не може да те опази от него. Той смята да те убие. — Лару махна в посоката, в която бяха отвели Тейт. — А и вече разполагаш с онова, което ще го доведе тук.
— Не искам да ми го водиш. — Беше истинско удоволствие да откаже на самия себе си, осъзна Вандайк. Фактът, че е в състояние да предпочете практичното пред емоционалното решение, доказваше, че все още контролира съдбата си. Бизнесът, реши той, си е бизнес. — Искам да се отървеш от него. Тази вечер.
— Убийство? — Лару се замисли. — Виж, това е интересно.
— Една злополука в морето би свършила работа.
— Мислиш, че ще се гмурка, при положение че Тейт е изчезнала? Подценяваш чувствата му към нея.
— В никакъв случай. Само че чувствата правят мъжа небрежен. Би било жалко, ако нещо се случи с яхтата му, докато той и впиянченият му чичо са на борда. Пожар може би. Експлозия — трагична и с трагичен изход. Срещу четвърт милион отгоре не се съмнявам, че ще проявиш изобретателност.
— Известен съм с бързата си мисъл. Първите двеста и петдесет ги искам депозирани този следобед. Няма да направя нищо, докато не се уверя в това.
— Имаш ги. Когато видя останките от „Русалка“, ще преведа и останалото по сметката ти. Нека бъде тази вечер, Лару, в полунощ. После ми донеси амулета.
— Преведи парите.
Минаха часове. Тейт устояваше на безсмисления порив да заудря с юмруци по вратата и да крещи да я освободят. Каютата разполагаше с голям прозорец, от който се откриваше внушителна гледка към морето и слънцето, спускащо се към хоризонта. Столът, който бе запратила към него, отскочи от стъклото, без да остави и драскотина по повърхността му.
Беше го дърпала и блъскала, докато наранените й ръце не проплакаха от умора. Но прозорецът си остана на мястото, както, впрочем, и самата тя.