Крачеше, ругаеше, планираше отмъщението си и се вслушваше отчаяно във всяко проскърцване и всяка стъпка.
Но Матю не бе дошъл.
Само героите от приказките спасяваха девиците в беда, напомни си Тейт. А и тя не бе някаква плачлива девица, по дяволите. Щеше да се измъкне. Все някак.
Почти един час претърсва каютата сантиметър по сантиметър. Беше широка и прекрасно обзаведена, издържана в хладни пастелни цветове, с таван в бледозлатист дървен обков. Краката й потъваха в светлобежов килим, пръстите й пробягваха по гладки стени в бледомораво, первазите лъщяха в зеленото на морската пяна.
Във вградения гардероб откри дълъг копринен халат в ярък десен — на кичести рози, както и подходяща нощница. Ленено сако, гарнирана с пайети наметка и черен официален жакет бяха предвидени за хладния вечерен бриз. Една семпла черна рокля за коктейл и набор от ежедневни спортни дрехи допълваха инвентара.
Тейт сбута дрехите настрана и прегледа всеки сантиметър от вътрешната стена на гардероба. Беше солидна като всичко останало в каютата.
„Не е икономисвал от удобствата“ — мрачно забеляза Тейт. Леглото беше голямо, отрупано със сатенени възглавнички. Лъскави списания покриваха стъкления плот на масичката за кафе в къта, който изпълняваше ролята на дневна. На рафтове под телевизора и видеото бяха наредени последните филми, които можеха да се намерят на пазара. В малък хладилник се изстудяваха безалкохолни напитки, вино и шампанско в малки бутилки, както и голям избор от качествени шоколади и студени закуски.
Банята с гордост предлагаше една твърде голяма бледоморава вана с устройство за воден масаж, мивка с формата на мида и медни осветителни тела около щедрото на размери огледало.
Търсенето на импровизирано оръжие не даде никакъв резултат, освен един кожен несесер, снабден с всичко необходимо.
Имаше големи пешкири, гъби за баня, хавлии със стандартна големина и ароматни сапуни във формата на морски звезди, раковини и морски кончета.
Но медната закачалка за пешкири, която Тейт видя във въображението си като размахана бухалка, беше здраво закрепена за мястото си.
Отчаяна, тя се втурна обратно към голямото помещение. Претърсването на елегантното миниатюрно бюро извади на бял свят дебел куп кремави листа, пликове за писма и дори марки. „Съвършеният шибан домакин“ — изфуча Тейт и сви пръсти около тънката златна химикалка.
Какво ли можеше да направи с една маркова химикалка? Прецизен удар в окото — от тази мисъл я полазиха тръпки, но въпреки това тя пъхна химикалката в джоба на панталоните си.
Отпусна се на един стол. Водата беше толкова близко, толкова близко, че й идеше да заплаче.
А къде беше Матю?
Трябваше да намери начин да го предупреди. Лару, копелето Лару! Всички предпазни мерки, които бяха взели последните месеци, са били лишени от смисъл. Лару е уведомявал Вандайк за всяко действие, за всеки план, за всяка малка победа.
Беше се хранил с тях, беше работил с тях, беше се смял с тях. Беше разказвал истории от дните, които бяха прекарали с Матю на кораба, и ги бе разказвал с топло приятелско чувство.
А през цялото време ги бе предавал.
Сега се канеше да открадне амулета. Матю сигурно не бе на себе си, родителите й сто на сто бяха полудели от тревога. А Лару щеше да се преструва на загрижен, дори на разгневен. Щеше да бъде посветен в мислите им, в плановете им. После щеше да вземе амулета и да го даде на Вандайк.
Тя не беше глупачка. Беше й пределно ясно, че щом Вандайк получи онова, което иска, полза от нея вече няма да има. Нямаше да има причина да я държи тук, нито можеше да си позволи да я пусне.
Със сигурност щеше да я убие.
Някъде в открито море, реши тя, водена от хладната логика. Удар в главата най-вероятно, после ще я изхвърли в морето, мъртва или в безсъзнание. Рибите щяха да свършат останалото.
Сред цялото това пространство, при всичките мили вода, никой нямаше да намери и следа от тялото й.
„Той смята, че ще е лесна работа — помисли си тя и затвори очи. — Какво може да направи една невъоръжена жена, за да се защити? Е, ще бъде изненадан какво може да направи точно тази жена. Може и да ме убие, но няма да му е лесно.“
Ключалката на вратата щракна и стюардът отвори. Раменете му напълваха касата.
— Вика те.
За пръв път го чуваше да говори. Долови славянската мелодия в грубия тон.
— Руснак ли си?
— Тръгвай.
— Преди няколко години работих с една биоложка. Беше от Ленинград. Наталия Минонова. Винаги говореше с обич за Русия.
Нищо не трепна върху широкото му каменно лице.