Тя грабна бинокъла и изтича до парапета, за да огледа морето на изток. Сърцето й подскочи, когато забеляза неясните очертания на яхтите. Лампите на „Ново приключение“ светеха, а една силна светлина идваше откъм мостика на „Русалка“.
— Сигурно ти е ясно, че щом ние ги виждаме, значи и те могат да ни видят.
— Ако знаят къде да гледат. — Вандайк застана до нея. — Предполагам, че все някога ще обърнат биноклите си и в тази посока. Но съвсем скоро ще си имат други грижи.
— Мислиш се за много умен. — Въпреки всичките й усилия гласът й се прекърши. — Като ме използваш за примамка.
— Да. Случаен късмет, който свърши добра работа. Но плановете се промениха.
— Променили са се? — Не можеше да отдели очите си от светлините. Стори й се, че долавя някакво движение. Май беше гумена лодка. Плуваше към брега. „Лару — помисли си обезсърчено Тейт. — Лару, който отнася амулета на някое тайно място.“
— Да, смятам, че промяната ще даде плодове всеки момент.
От възбудата в гласа му я побиха тръпки.
— Какво…
Макар да ги делеше почти една миля, Тейт чу взрива. Лещите на бинокъла избухнаха в ярка светлина, заслепявайки невярващите й очи. Но тя не отмести поглед. Не можеше да отмести поглед.
„Русалка“ бе погълната от пламъци.
— Не! Господи, не! Матю! — Тя почти скочи през парапета, но Вандайк я дръпна грубо назад.
— Лару е не само алчен, но и изпълнителен. — Вандайк преметна жилестата си ръка през гърлото й и я държа така, докато френетичната й съпротива не утихна в протяжни стонове. — Властите ще направят всичко възможно да възстановят случилото се, макар че едва ли е останал много материал за тази цел. Всичките улики, които успеят да намерят, ще покажат, че Бък Ласитър, в състояние на алкохолно опиянение, е разлял бензин в близост до двигателя, след което е драснал клечка кибрит. Тъй като няма да е останало нищо нито от него, нито от племенника му, няма да има кой да оспори заключението им.
— Щеше да си получиш амулета. — Тя се взираше в огъня, облизващ тъмните води на морето. — Щеше да си го получиш. Защо трябваше да го убиваш?
— Той никога нямаше да спре — каза само Вандайк. Пламъците, които се издигаха в танц към небето, го хипнотизираха. — Гледаше ме над трупа на баща си и в очите му имаше омраза, защото знаеше какво се е случило. Не съм се съмнявал, че някой ден ще се стигне до това.
Удоволствието потрепна във вените му като вино, охладено и ароматно. О, надяваше се да е имало болка и осъзнаване, пък макар и за част от секундата. Как му се искаше да знае със сигурност!
Когато той я пусна, Тейт падна на колене.
— Родителите ми!
— О, те сигурно са добре. Освен ако не са били на неговата яхта. Няма причина да им желая злото. Ужасно бледа си, Тейт. Да ти донеса бренди?
Тя се хвана за парапета и успя някак да се изправи на нестабилните си крака.
— Анжелик е проклела тъмничарите си — промълви с мъка тя. — Проклела е онези, които са откраднали от нея, онези, които са я преследвали и са прекъснали живота на нероденото й дете… — Мъчеше се да следи очите му в блясъка на свещите. — Тя би те проклела, Вандайк. Ако е останала някаква справедливост, някаква сила, то амулетът ще те унищожи.
Странен хлад бе обгърнал сърцето му — хлад от страх и от някакво смъртоносно обаяние. Отблясъците от далечния пожар зад нея, мъката и болката, затъмнили очите й, й придаваха неземна сила и власт.
„Анжелик би изглеждала така“ — помисли си той и вдигна чашата към внезапно изстиналите си устни. Очите му, заковани в очите на Тейт, бяха замечтани.
— Сега нищо не ми пречи да те убия.
Тейт се изсмя през сълзи.
— Да не мислиш, че вече ми пука? Уби мъжа, когото обичах, унищожи живота, който щяхме да имаме, децата, които щяхме да създадем. Каквото и да ми направиш оттук нататък, няма да има значение. — Тейт пристъпи напред. — Знаеш ли, сега разбирам как се е чувствала тя, докато е седяла в килията и е чакала утрото и смъртта си. Чувствата й всъщност не са отговаряли на очакваното, защото животът й е бил свършил заедно с този на Етиен. Не ми пука дали ще ме убиеш. Ще те проклинам в смъртта си.
— Време е да се връщаш в каютата си. — Вандайк вдигна ръка и стюардът, с прясно бинтована буза, излезе от сенките. — Върни я в каютата. И я заключи.
— Ще умреш бавно — извика Тейт, докато я отвеждаха. — Достатъчно бавно, за да опознаеш ада приживе!
Влезе в каютата и се срина със стон върху леглото. Когато сълзите пресъхнаха и оставиха сърцето й празно, тя премести един стол срещу прозореца, впери поглед в морето и зачака смъртта си.
(обратно)