— Лару ми каза за сделката още преди няколко месеца — поде разказа Матю и взе бутилката. — Разбира се, Лару вече си е получавал парите в продължение на колко, на около година преди да реши да ми разкаже за споразумението.
Лару се ухили и златния му зъб проблесна.
— Кой ти ги брои, mon ami? Когато му дойде времето, нали си разкрих картите?
— Аха. — Матю отпи от бутилката, за да успокои стомаха си, който тъкмо бе започнал да го присвива като закъсняла реакция на случилото се. — Решихме да продължим играта като поделим печалбата.
— Седемдесет и пет на двайсет и пет, разбира се.
— Аха. — Матю му хвърли един кисел поглед. — Както и да е, допълнителните средства ни свършиха добра работа, а и мисълта, че ги доим от Вандайк, поддържаше доброто ми настроение. Когато решихме да се върнем за „Изабела“, знаехме, че ще трябва да качим мизата. А ако изиграехме правилно картите си, Вандайк също щеше да ни падне в ръчичките.
— Знаел си, че той ни наблюдава? — не особено умно отбеляза Тейт.
— Лару ни наблюдаваше — поправи я Матю. — Вандайк знаеше само онова, което ние искахме да знае. Когато ти намери амулета, с Лару решихме, че е време да го хванем на въдицата. Обаче стана малко по-сложно, когато той те хвана преди ние да го хванем.
— И си пазил това в тайна от мен, от всички нас?
— Не знаех как ще реагираш, дори не знаех дали ще бъдеш включена в личния ми дневен ред. После нещата се развиха много бързо. Логично е — каза той и вдигна вежда, — че колкото по-малко хора са посветени, толкова по-добре.
— Знаеш ли какво, Ласитър? — Тя се изправи вдървено. — От това боли. Трябва да се преоблека в нещо сухо — измърмори тя и се отправи към каютата си.
Едва бе затръшнала вратата след себе си, когато той я отвори с трясък. Един поглед към лицето й му бе достатъчен. Той превъртя ключа.
— Минах през ада заради теб! — Тя отвори рязко вратата на гардероба си и измъкна един халат. — И всичко това, защото си ми нямал доверие!
— Свирех по слух, Червенушке. Не можех да се доверя дори на себе си. Виж, това не е първата ми грешка, когато става въпрос за теб.
— Позна. — Тя се мъчеше да разкопчее мократа си риза.
— Няма да е и последната. Така че защо да не… — Думите му заглъхнаха, когато тя свали с едно рязко движение ризата си. По ръцете и раменете й имаше синини в различна отсянка на моравото. Когато отново заговори, гласът му бе студен и безизразен. — Той ли ти направи това?
— Той и дяволският му оръженосец с месестите ръце. — Все така ядосана, тя събу панталоните си и облече халата. — Намушках оня славянски робот с химикалка от сто долара.
Той се взираше в лицето й и в синината върху скулата й.
— Какво?
— Целех се в очите, но май не ми стигна куражът. Обаче му оставих бая голяма дупка в бузата. И на Лару му пообелих кожата. Сега май би трябвало да съжалявам. Обаче не съжалявам. Ако ми бяхте казали… — Тя изписка от болка и изненада, когато Матю се хвърли напред и я притисна в прегръдките си.
— По-късно ми викай колкото искаш. Пипал те е с мръсните си ръце? — Очите му горяха от гняв. — Кълна се в Бога, че никога вече няма да те докосне. — Матю нежно я целуна. — Никога вече. — Възвърнал част от самообладанието си, той отстъпи крачка назад. — Добре, сега можеш да ми викаш.
— Много добре знаеш, че ми провали викането. Матю… — Тя пристъпи назад към него и се остави да я прегърне. — Толкова ме беше страх. Повтарях си, че все някак ще се измъкна, после помислих, че си мъртъв. Вече нищо нямаше значение.
— Няма нищо. Всичко свърши. — Той я вдигна, занесе я до леглото и я гушна на коленете си. — Когато се върна, Лару ми каза колко лошо се отнасят с теб. Дотогава не знаех какво значи да си болен от страх. — Той обсипа косата й с целувки. — Когато Лару се върна, вече бяхме измислили как да те измъкнем. Двамата с Бък щяхме да преплуваме до яхтата, той щеше да се оправя с бутилките и екипировката, докато аз те търся. Сигурно щеше да се получи и така, но Лару улесни нещата.
— Как?
— Първо, преди да си тръгне, разбрал в коя каюта те държат и свил един от резервните ключове. В негова защита трябва да кажа — добави Матю, — че се беше побъркал от мисълта, че е трябвало да те остави сама с онова копеле.
— Ще се опитам да запомня това. — Тя въздъхна дълбоко. — Имал си ключ. А аз си представях, че си се метнал на борда като някой пират и си разбивал врата след врата, стиснал нож между зъбите.