— Може би следващия път.
— А, не. Вълнението ми стига за следващите петдесет или шестдесет години.
— Щом казваш. — Той си пое дъх. — И така, обясних ситуацията на Бък, след това на Рей и Марла. Най-доброто, което можах да измисля, бе да използвам в наша полза плана на Вандайк за взривяването на яхтата. Ако не му бяхме осигурили представлението, той можеше да отпраши нанякъде или да ти направи нещо. — Затворил очи, той притисна устни към косата й. — А такъв риск не можех да поема.
— Красивата ти яхта.
— Беше страхотен начин да му отклоним вниманието и да го накараме да повярва, че всичко се развива според собствения му план. Трябваше да се надявам, че като ме помисли за умрял, ще се отпусне достатъчно, за да се вмъкна на яхтата и да те изведа, без да се стига до стълкновение.
Едно стълкновение щеше да му хареса, помисли си той. Бе копнял за такова. Но не и когато тя е по средата.
— Сега ние… — Тя млъкна и вдигна рязко глава. — Бък! Едва сега го осъзнах. Той е влязъл във водата!
— Беше му трудно. Не бях сигурен, че ще се справи. Когато Лару се върна, мислех той да дойде с мен, но не бях сигурен, че ще мога да ти запуша устата, ако го видиш. А колкото до Рей… ами двамата с Марла трябваше да са заедно. Така че оставаше Бък. Направи го за теб.
— Май съм се сдобила с цял куп герои. — Тя го целуна. — Благодаря ти, че се изкачи по стената на замъка, Ласитър. — И с въздишка отново се сгуши в рамото му. — Той не е нормален, Матю. Не става въпрос само за някаква фиксидея или за алчност. Движи се на границата на лудостта. Само отчасти е човекът, с когото се запознах преди осем години, и гледката е страшна.
— Повече няма да ти се налага да го гледаш.
— Той няма да се спре. Когато разбере, че не си се взривил заедно с яхтата, ще продължи да те преследва.
— На това разчитам. По това време утре ще е свършило.
— Все още имаш намерение да го убиеш, нали? — Тейт усети хлад и се отдръпна от ръцете му. — Сега разбирам донякъде как се чувстваш. Щях да го убия със собствените си ръце, ако имах някакво оръжие, когато помислих, че си загинал. Когато разбрах, че той те е отнел от мен. Можех да го направя в онзи момент, когато мъката бе най-силна. — Пое си дълбоко дъх и отново се обърна към него. — Не мисля, че бих могла да го направя сега, когато чувствата са се охладили. Но знам защо чувстваш, че трябва да го направиш.
Той я гледа дълго. Очите й бяха подути от плач. Кожата й още беше бледа, така че синината на бузата й изпъкваше като дамга. Знаеше, че му е простила всички грешки, които бе направил.
— Няма да го убия, Тейт. Бих могъл — продължи замислено той, докато тя го гледаше. — Заради баща ми, заради безпомощното хлапе, което стоеше на палубата и не правеше нищо. Затова, че те отведе, че те е докоснал, за всяка синина, за всяка секунда, в която си се страхувала, бих могъл да му изтръгна сърцето, без да ми мигне окото. Разбираш ли?
— Да.
— Не. — Усмивката му беше горчива. Той се изправи и застана с лице към нея. — Не разбираш, че бих могъл да го убия хладнокръвно, както го бях планирал в продължение на години. През всичките тези години се взирах в тавана над койката ми на оня проклет кораб и единственото, което ме поддържаше жив, бе мисълта, че един ден ще оцапам ръцете си с кръвта му. Дори използвах парите му, отделяйки настрани каквото можех, така че да довърша лодката, да купя оборудване, да довърша започнатото. Защото щях да намеря този амулет, дори ако трябваше да го търся цял живот.
— И тогава баща ми е ускорил нещата.
— Да. Направо виждах кръстчето, което бележи местонахождението му. Знаех, че амулетът е мой, както и Вандайк. После ти… — Той посегна да докосне лицето й. — После ти наклони везните. Не можеш да си представиш какъв шок беше за мен да осъзная, че още съм влюбен в теб. Да разбера, че единственото, което се е променило в чувствата ми към теб, е, че са станали по-силни.
— Напротив, мога — тихо каза тя. — Мога да си го представя без никакви затруднения.
— Може би е така. — Той хвана ръката й и я вдигна към устните си. — Въпреки всичко, нямаше да позволя това да ме спре. Не можех да му позволя да сложи точка на онова, което бе започнало преди шестнайсет години. Дори когато сложи амулета в ръката ми, нямах намерение да му позволя да ме спре. Казвах си, че ме обичаш, че ще разбереш и в крайна сметка ще приемеш онова, което трябваше да направя. Щеше да се опиташ да разбереш, но щеше да ти се наложи да живееш с това. — Той я погледна в лицето и преплете пръстите си с нейните. — Ако го убия, той винаги ще стои между нас. Осъзнах, че повече от всичко друго искам да изживея живота си с теб. Всичко останало е незначително в сравнение с това.