Почти не минаваше гмуркане, без да изплуват на повърхността, кикотещи се като момчета, които току-що са направили нещо неприлично. И изглежда, всеки от тях имаше в запас някоя история, която да разкаже на другия.
За Тейт бе истинска наслада да гледа как приятелството им бързо разцъфтява и укрепва. На сушата баща й се движеше в средата на бизнесмени, една костюмирана рота, която бе символ на успеха, умереното благосъстояние и непоклатимите южняшки ценности.
Тук го гледаше как се припича на слънцето, споделяйки с Бък бирата си и мечтите си за потънали съкровища.
Марла непрекъснато ги щракаше с фотоапарата или включваше вездесъщата си видеокамера и им подвикваше, наричайки ги стари морски вълци.
Днес, докато се приготвяше за сутрешното си гмуркане, Тейт ги наблюдаваше как си пият кафето, нагъват кроасани и спорят за бейзбол.
— Бък е пълен невежа по отношение на бейзбола — отбеляза Матю. — Изчете сума ти нещо, само и само да може да се опъне на Рей.
Тейт седна на палубата и нахлузи плавниците си.
— Мисля, че това е хубаво.
— Не съм казал, че не е.
— Ти никога не казваш, че нещо е хубаво.
Той седна до нея.
— Добре де, хубаво е. Компанията на баща ти се отразява добре на Бък. Последните няколко години бяха трудни за него. Не съм го виждал да се забавлява така от… от много отдавна.
Тейт въздъхна. Искреното раздразнение й се удаваше все по-трудно.
— Знам, че те е грижа за него.
— Разбира се, че ме е грижа. Винаги е бил до мен, когато съм имал нужда от нещо. Бих направил всичко за Бък. — Матю притисна маската си с ръка. — Хайде стига приказки! Да тръгваме. — И се гмурна във водата.
Вместо да се почувства обидена, тя се ухили и го последва.
Тръгнаха по маркировката на дъното. Бавно и постоянно бяха премествали изследвания периметър на север. Всеки път, когато си пробваха късмета на ново място, Тейт чувстваше как я облива живителната вълна на очакването. Всеки път, когато се спускаха на дъното, си казваше, че този може да е големият ден.
Чувстваше водата приятно хладна по лицето и непокритите си от костюма ръце, а начинът, по който струеше през косата й, докато се спускаха, й доставяше истинско удоволствие.
Рибите бяха свикнали с присъствието им. Все по-често се случваше някой любознателен морски костур или ангелска риба да надникнат през маската й. Бе започнала да носи със себе си найлоново пликче, пълно със солети или хлебни трохи, и отделяше по няколко минути в началото на всяко гмуркане да ги храни и да им се порадва как се въртят безредно около нея.
Баракудата, която бяха кръстили Зъбльо, неизменно се появяваше да им каже по едно „здрасти“ и ги наблюдаваше предпазливо от разстояние. Бе твърде мързелива за талисман, но поне им беше вярна.
Тейт и Матю си бяха изработили лесни за съблюдаване правила. Работеха така, че да се виждат, но рядко пресичаха невидимата линия, която по мълчаливо споразумение разделяше териториите им. Колорита на морското дъно обаче наблюдаваха заедно. Сигнал с ръка или потупване по кислородните бутилки насочваха вниманието на другия към поредната дружина рибки или към някой заровил се в тинята скат.
Скоро Тейт реши, че й е по-лесно да изтърпява присъствието му сред принудителното мълчание на морето, отколкото над него. От време на време тишината бе нарушавана от приглушения рев на някоя туристическа яхта отгоре. Веднъж дори бе чула зловещото ехо от нечие портативно радио, гърмящо с дрезгавия гърлен глас на Тина Търнър, която искаше да узнае какво общо има любовта.
Тананикайки си наум, Тейт се отправи към едно странно коралово образувание. Появата й стресна един костур, който я изгледа зверски преди да се плъзне встрани. Развеселена, тя погледна през рамо. Матю плуваше на запад, но все още бе в полезрението й. Тя се стрелна на север към меките червени и кафяви тонове на образуванието.
Беше над него, когато осъзна, че това не е корал, а купчина камъни. От мундщука й изригнаха мехурчета. Ако беше над водата, а не под нея, сигурно щеше да забръщолеви несвързано.
Камъни за баласт. Без съмнение трябваше да са камъни за баласт. От проучванията си знаеше, че цветът им означава галеон — шхуните бяха използвали трошливи светлосиви камъни. Баласт на галеон — повтаряше си тя замечтано, изгубила чувство за реалността. Галеон, който е бил изгубен, забравен. И който сега бе намерен.
Един от потъналите през 1733 кораби беше тук. И тя го бе открила.
От гърлото й излезе вик, но единственият резултат бе струя мехурчета, които запречиха гледката й. Идвайки на себе си, тя издърпа ножа си от канията и почука силно по металната повърхност на бутилките си.