— Аз не бързам. — Лару демонстративно се облегна във фотьойла си. — Успя ли да се насладиш на фойерверките, които организирах снощи?
— Да. — Вандайк суетно бръсна някаква прашинка от колосания си маншет. — Да разбирам ли, че няма оцелели?
Усмивката на Лару беше крива и хладна.
— Не ми плати за оцелели, нали така?
— Да. — Вандайк въздъхна дълбоко, почти с благоговение. — Матю Ласитър е мъртъв. Спечели парите си, Лару. — Той спря и дари сервитьорката с най-чаровната си усмивка, докато тя поднасяше питието му. — Наредено ти бе да унищожиш яхтата му заедно със самия него и чичо му, а цената за услугите ти възлизаше, ако не се лъжа, на двеста и петдесет хиляди.
— Изгодна сделка, откъдето и да я погледнеш — промърмори Лару.
— Парите ще бъдат преведени по твоята сметка преди края на работния ден. Мислиш ли, че е умрял моментално? — попита замечтано Вандайк. — Или пък е усетил взрива?
Лару разклати замислено питието си.
— Ако си искал да страда, трябваше да го кажеш, когато сключвахме сделката. За малко повече пари можеше да бъде уредено.
— Едва ли има значение. Ще приема, че е страдал. А семейство Бомон?
— Болни от мъка, разбира се. Матю им беше като син, а Бък — близък приятел. Ils sont desole.18 Колкото до мен, аз съм самата скръб и чувство за вина. Ако не бях забягнал към Сейнт Кристофър да се порадвам на нощния живот… — Той сложи ръка на сърцето си и поклати глава. — Те ме успокояват, повтарят ми, че нищо не бих могъл да направя.
— Какви добри хора — въздъхна Вандайк. — Симпатична двойка — добави замислено той. — Особено жената. Доста е хубавичка.
— О! — Лару целуна свитите си пръсти. — Истинско цвете на Юга.
— И все пак… — Обмисляйки идеята си, Вандайк отпи от коктейла. — Чудя се дали няма да е най-добре да претърпят трагична злополука на път за дома.
Изненадан, Лару разплиска коктейла си.
— Искаш да разкараш Бомонови от сцената?
— Чиста работа — промърмори Вандайк. Те бяха докосвали колието. Неговото колие. Достатъчна причина да умрат. — По-дребна плячка обаче. Ще ти платя по петдесет хиляди на парче да се погрижиш за тях.
— Сто хиляди за двойно убийство? О, mon ami, много си стиснат.
— Мога и сам да го свърша и няма да ми струва нищо — отбеляза Вандайк. — Сто хиляди, за да ми спестиш труда в търсене на друг вариант. Бих предпочел да почакаш една седмица, или може би две… — „За да ми дадеш време да уредя собственото ти дисквалифициране.“ — Така. След като уредихме този въпрос, къде е амулетът?
— О, на сигурно място е.
Доволната усмивка на Вандайк угасна и устата му се вкамени в тънка черта.
— Бяхме се разбрали да го донесеш.
— Mais non19, първо парите.
— Прехвърлих сумата, която искаше за доставката на амулета, както се бяхме разбрали.
— Всичките пари.
Вандайк преглътна гнева си и се закле, че това е последният път, когато това канадско копеле го дои. Съзнанието му се изпълни с мисли за убийство — убийство, което не беше нито чистичко, нито продиктувано от практични съображения. Нито извършено от някой друг.
— Казах ти, че ще си получиш парите преди края на работния ден.
— Значи ти пък ще си получиш съкровището, след като разплащането се извърши.
— Проклет да си, Лару! — Със зачервени от гняв страни Вандайк стана. „Бизнес — заповтаря си той. — Това е само бизнес.“ — Ще се погрижа да бъдат преведени веднага.
Лару прие неочакваното отстъпление философски.
— Както кажеш. Ей в оная ниша има телефон. — Кискайки се наум, той проследи с поглед отдалечаващия се Вандайк и промърмори над чашата си: — Още четвърт милион.
Обзет от пристъп на щедрост, той реши да увеличи дела на Матю на петдесет процента, като сватбен подарък. В крайна сметка изглеждаше съвсем справедливо.
— Готово — тросна му се Вандайк, когато се върна. — В момента прехвърлят парите.
— Както винаги, за мене е истинско удоволствие да работя с теб. Щом си изпия коктейла, ще се обадя, за да се уверя, че трансферът е приключил.
— Искам амулета! Искам си собствеността!
— Още само няколко минутки — успокои го Лару. — Междувременно имам нещо, което ще ти подобри настроението. — Лару извади един лист от джобчето на ризата си, разгъна го и го постави на масата.
Скицата бе изключително подробна и изобразяваше детайлно всяка брънка от верижката, всеки камък, всяка от миниатюрните букви на посвещението.
Лицето на Вандайк стана бяло като кокалчетата на ръцете му.
— Великолепно.
— Тейт е доста талантлива. Уловила е изяществото му, нали?
— Силата — прошепна Вандайк и прокара пръсти по рисунката. Почти усещаше гладката повърхност на камъните. — Вижда се дори и на рисунка. Усеща се. Търсих това почти двайсет години.