— И убиваше заради него.
— Човешкият живот е нищо в сравнение с това. — Устата му се пълнеше със слюнка, шампанското стоеше забравено на масата. — Никой от ония, които са копнели за него, не е разбирал какво означава то. Какво може да прави. На самия мен ми бяха необходими години, за да го осъзная.
Очите на Лару блеснаха при възможността.
— Дори и Джеймс Ласитър ли не е разбирал?
— Той беше глупак. Интересуваше го единствено паричната стойност на амулета и славата, която щеше да пожъне, в случай че го намери. Мислеше, че може да ме изиграе.
— И ти го уби?
— Беше съвсем лесно. Беше позволил на сина си да се грижи за екипировката. Е, момчето си гледаше добре работата, беше внимателно, дори ме подозираше. Но въпреки това си беше само момче. Беше нелепо лесно да повредя кислородните му бутилки, нещо като отказ от споразумение.
Лару устоя на порива да погледне към библиотеката и не отмести очите си от лицето на Вандайк.
— Трябва да е разбрал. Ласитър е бил опитен водолаз, нали така? Когато е усетил азотната еуфория, сигурно се е отправил към повърхността.
— Е, наложи се да го задържа за кратко. Но нямаше борба или насилие, не. Аз не съм такъв човек. Той беше объркан, дори щастлив. След като го завладя екстазът, останалото си бе чисто удоволствие за него. Усмихваше се, когато му свалих мундщука. Удави се в екстаз — това беше моят подарък за него. — Дишането на Вандайк се учести, той все така се взираше в рисунката на колието. — Но тогава не знаех, не можех да съм сигурен, че е знаел нещо важно в момента на смъртта си.
Вандайк се отърси от магията, която бе създал сам, и посегна към чашата си. Споменът бе приятен. Както и убеждението, че стореното от него преди толкова години все пак не е било грешка. А само една от многото крачки, довели го дотук.
— През всичките тези години Ласитърови криеха от мен нещо, което ми принадлежи. Сега всички са мъртви и амулетът най-после ще попадне в подходящите ръце. В моите.
— Струва ми се, че грешиш — измърмори Лару. — Матю, защо не дойдеш при нас да пийнеш нещо?
Челюстта на Вандайк провисна безжизнено.
— Бих пийнал една бира — каза Матю, докато сядаше до Вандайк. — Страхотно парче, нали? — отбеляза той и вдигна скицата в момента, в който Вандайк скочи.
— Видях яхтата ти да избухва в пламъци!
— Сам поставих взрива. — Той погледна стюарда, който бе побързал да се приближи. — Може би ще предпочетеш да озаптиш кучето си, Вандайк. На изискано място като това на свадите не се гледа с добро око.
— Ще те убия със собствените си ръце. — За да не се хвърли през масата, Вандайк сграбчи ръба й и го стисна с всичка сила. — Смятай се за мъртвец, Лару.
— О, не. Аз съм богаташ, и то благодарение на теб. Мадмоазел. — Лару се усмихна на сервитьорката, която бе побързала да се приближи и го гледаше разтревожено. — Господинът е малко пренапрегнат. Бихте ли били така добра да ни донесете по още едно от същото и една „Корона“ с лимон за приятеля ми?
— Наистина ли мислите, че ще се измъкнете ей така? — Тресящ се от ярост, Вандайк се озъби на бодигарда си и той седна кротко на диванчето срещу Лару. — Наистина ли мислите, че може да ме измамите, да се забавлявате за моя сметка, да вземете онова, което ми принадлежи по закона на кръвта? Мога да ви смажа.
Не можеше да си поеме дъх, не бе в състояние да отмести погледа си от студените спокойни очи на Матю. Очите на Джеймс Ласитър.
Мъртвият се бе върнал.
— Всичко, което притежавате, може да стане мое в рамките на една седмица. Трябва само да прошепна няколко думи в подходящите уши. А след като го направя, след като загубите всичко, ще уредя да ви намерят и да ви заколят като животни.
— Това е всичко, което някога ще видиш от „Проклятието на Анжелик“. — Матю сгъна скицата и я пъхна в джоба си. — Нито пък някога ще докоснеш мен или нещо, което ми принадлежи.
— Трябваше да те убия, когато убих баща ти.
— Грешката си е твоя. — Матю виждаше пред очите си момчето, което беше преди шестнайсет години, поболяло се и разтреперано от скръб, от гняв, от чувство за безпомощност. Сега това момче също бе мъртво. — Смятам да ти направя едно предложение, Вандайк.
— Предложение? — изсъска Вандайк. Главата му се пръскаше от болка. — Мислиш, че ще се съглася да правя бизнес с теб?
— Да, така мисля. Ела, Бък.
Зачервен от клечането сред малката джунгла декоративни растения край масичката, Бък се измъкна оттам с пуфтене.
— Казвам ти, Матю, тия японци са голяма работа. — Той се ухили и вдигна видеокамерата с размерите на човешка длан, после извади миниатюрната касета. — Образът е кристалночист, а за звука да не ти говоря! Направо чувах как се топи ледът в женчовското питие на Лару.