— Да го направя по този начин се оказа по-приятно, отколкото бях предполагал. Ние печелим, той губи. Кръгът се затвори. — Той бръкна в джоба си и извади амулета. — Сега вече наистина е твой.
— Наш.
— Правилата на улова — промърмори той и го сложи на шията й. — Мисля, че когато го е поръчал за нея, е избрал рубин, червен като сърцето, като страстта. Диамантите около него са били символ на издръжливостта. Златото — на силата. — Той целуна нежно челото й, страните й, устните й. — Любовта се нуждае от всички тези неща.
— Матю. — Тя сложи ръка върху камъка. — Това е прекрасно.
— Помислих си, че може би ще искаш да го носиш на сватбата.
— Бих искала, разбира се, ако не притежавах нещо, което ценя дори повече от него. Малък златен медальон с перла.
Нелепо развълнуван, той прокара пръст по бузата й. Наложи се да прочисти гърлото си преди да се довери на гласа си.
— Запазила си го?
— Поне десет пъти се опитвах да го изхвърля, но така и не можах. Нищо от онова, което съм извадила от морето, не ми е било по-скъпо. Дори и амулетът.
— Ще направим така, че да се получи. — Той я целуна. — Ти си ми късметчето, Червенушке. Хайде да се прибираме. Хейдън е прав за дългия ден, който ни чака.
— Ще дойда след малко. Искам още веднъж да прегледам записките си, да се уверя, че всичко е наред. Едва ли ще ми отнеме повече от половин час.
— Смяташ да се отдадеш на научна работа, при положение че съм планирал да те побъркам?
— Идвам след двайсет минути — засмя се тя и го сръга в ребрата. — Наистина трябва да прегледам документите още веднъж. Нали не искаш да изглеждам неподготвена, когато се появи представителят на Обществото на Кусто?
— Амбициозна и сексапилна. — Той я щипна по долната устна. — Ще те чакам.
— Петнайсет минути — извика след него тя.
Бе на крачка от всичко, за което си бе мечтала. Мъжът, когото обичаше, годините, които щяха да изживеят заедно, кариерата, внезапно набрала инерция, музеят, който щеше да се превърне във витрина на работата й.
Тя стисна амулета и затвори очи. След четиристотин години Анжелик може би най-накрая щеше да почива в мир.
Нищо не е невъзможно, осъзна тя.
Отиде да прибере бутилките и чашите, които бяха оставили с Лорейн. Тихите стъпки зад нея я накараха да се изкиска.
— Петнайсет минути, Ласитър. Може и десет, ако не ми отвличаш вниманието.
Ръката, която й запуши устата, беше мокра и гладка.
Нейната се бе стрелнала нагоре още преди да я завладее истинската паника.
— Към гърба ти е притиснат пистолет, Тейт. — Силното сръгване малко над бъбреците я накара да замръзне. — Със заглушител. Никой няма да чуе, ако те застрелям. Ако изпищиш или извикаш, ще те убия, както и всеки, който ти се притече на помощ. Разбираш ли?
Гласът и заплахата звучаха отвратително познати. Тя можа само да кимне.
— Внимавай. — Вандайк премести ръката си от устата на гърлото й. — След секунда може да си мъртва. — Дали пък просто да не й прекърши врата? Той обмисли тази идея, наслади й се, после я отхвърли. Убийството можеше да почака. — А секунда по-късно аз ще съм във водата и далеч оттук.
— Какво се надяваш да докажеш с това? — Думите й бяха тихи и накъсани от натиска върху гърлото й. — „Изабела“ и целият й товар са недостижими за теб. Можеш да ме убиеш, да избиеш всички ни, но това няма да промени нещата. Ще те намерят и ще те хвърлят в затвора до края на живота ти.
— Не знаеш ли, че никой няма да може да ме докосне, щом амулетът стане мой? Знаеш каква сила притежава той, усетила си я.
— Ти си луд… — Писъкът й бе неволен и едва ли се чу на повече от метър, когато пръстите му се впиха в гърлото й.
— Мой е! Винаги е бил мой!
— Не можеш да се измъкнеш. Те ще знаят, че си бил ти. Всичките ти пари и влияние няма да могат да те предпазят този път. — Тя си пое със свистене дъх, когато хватката му се отпусна.
— Амулетът ми е достатъчен.
— Ще трябва да се криеш до края на живота си.
Докато говореше, тя бясно въртеше очи, търсейки някакво оръжие. Бутилката от шампанско с тежкото си дебело дъно бе твърде далеч.
— Разполагаме със записите, обявили сме находката — побърза да продължи тя. — Хейдън и Лорейн знаят, както и десетки други хора. Не можеш да ги избиеш всичките.
— Всичко мога да направя. Всичко мога да направя и няма човек, който да ме спре. Дай ми амулета, Тейт, и ще пощадя родителите ти.
Зави й се свят — спомни си, че колието е на врата й. Притисна ръка към камъка. Стори й се, че пулсира слабо в дланта й.
— Не ти вярвам. Ще ме убиеш, ще убиеш всички ни — и за какво? Заради откачената идея, че едно колие ще ти донесе сила и безнаказаност?