— Всеки момент ще откриеш какво е в състояние да разтърси спокойствието на един янки. Какво, по дяволите, правеше там долу?
Тя примигна при повишения му тон.
— Не знам със сигурност. Всичко се случи толкова бързо.
— Ти не дишаше. — Той улови брадичката й. Пръстите му бяха напрегнати и трепереха като опънати струни на китара. — Не дишаше, когато те извадих.
— Не си спомням. След като се гмурнах след него, всичко ми се губи в нещо като сюрреалистичен сън.
— Гмурнала си се след него — повтори Матю, наблягайки на всяка дума.
— Нямах такова намерение — бързо каза тя. — Хвърлих амулета във водата. Трябваше да поема риска, че той ще тръгне след него, вместо да ме застреля.
Сърцето му, което вече бе пострадало жестоко, спря още веднъж.
— Имал е пистолет?
— Да. — Усети, че съзнанието й отново губи почва и направи всичко възможно да се съсредоточи. — Сигурно го е изпуснал във водата. Тъкмо тръгвах към каютите. — Тя нежно хвана ръката му. — И той беше там. Точно зад мен, Матю, с пистолет, опрян в гърба ми. Трябва да се е прехвърлил откъм дясната страна. Бутилките му сигурно още са на стълбата. Не можех да те извикам, Матю. Той щеше да избие всички ни.
И възможно най-спокойно тя му разказа какво се бе случило на палубата.
— Свалих колието от врата си — промърмори Тейт и затвори очи, опитвайки се да върне образа на онова, което бе последвало.
Играта на светлини и сенки. Камъкът, който сякаш пулсираше като сърце в дланта й.
— Дори не се замислих. Просто го хвърлих в морето. Той изтича покрай мен, даже не ме погледна. Просто скочи.
— Защо, по дяволите, го последва? Можеше да ме повикаш, Червенушке!
— Знам. Не мога да го обясня. В един момент си мислех да извикам, а в следващия вече бях във водата. Дори докато се гмурках, знаех, че постъпвам глупаво. Но не можах да се спра. Настигнах го и се сборичкахме. — За да избистри картината, тя отново затвори очи. — Помня, че си разменихме удари, и на повърхността, и под нея. Помня, че останах без въздух и помислих, че ще ме удави. После видях някаква светлина…
— Господи! — Той прокара ръка през косата си. — Да не ми говориш за ония особени предсмъртни усещания? Бялата светлина, тунелът, животът на филмова лента?
Не по-малко смаяна от него, тя отново отвори очи.
— Не, но беше също толкова странно. Сигурно съм имала халюцинации. Видях тази светлина и тя идваше от колието. Пясъкът беше съвършено бял и го виждах толкова ясно, колкото виждам теб. Знам, че не е възможно, но го видях. Видя го и той.
— Вярвам ти — тихо каза Матю. — Продължавай.
— Той се гмурна към колието. Аз просто обикалях във водата. — Тя сви вежди и между тях се оформи една малка бръчка. — Сякаш трябваше да бъда там, да гледам. Май не го обяснявам много ясно.
— Добре се справяш.
— Гледах и чаках — продължи тя. — Той го взе, задържа го в ръка и аз видях как то се изля като кръв между пръстите му, сякаш камъкът се беше втечнил. Той погледна нагоре. Погледна право към мен. Видях очите му. После…
Тя потрепери и Матю я погали по косата. Искаше да я гушне, докато тя не забрави всичко. Но знаеше, че Тейт трябва да довърши започнатото.
— После какво?
— Той изпищя. Чух писъка. Не беше заглушен от водата. Беше пронизителен, ужасяващ. Продължаваше да ме гледа и да пищи. Имаше огън, навсякъде. Светлината и цветът на огъня, но не и топлината. Не ме беше страх, въобще. Така че взех амулета от него и се отдалечих… — Тя млъкна, прекъсната от собствения си нервен смях. — Не знам. Сигурно съм припаднала. Така трябва да е станало. Сигурно съм била в безсъзнание през цялото време, защото не може да се е случило по този начин.
— Амулетът беше на врата ти, Тейт. Когато те извадих, той беше на врата ти.
— Сигурно… съм го намерила.
Той приглади косата й назад.
— И това ти се струва вероятно?
— Да, разбира се. Не — призна тя и посегна към ръката му. — Не ми изглежда вероятно.
— Нека ти кажа какво видях аз. Когато те чух да ме викаш, изтичах на палубата. Вандайк беше във водата. Пляскаше като луд и наистина пищеше. Разбрах, че и ти трябва да си във водата, затова скочих.
Нямаше смисъл да й казва, че се бе гмуркал, докато дробовете му едва не се бяха пръснали и дори не си бе помислил да излезе на повърхността, ако тя не е с него.
— Когато те намерих, ти лежеше на дъното, сякаш беше заспала. И се усмихваше. Почти очаквах, че ще отвориш очи и ще ме погледнеш. Докато те издърпвах, осъзнах, че не дишаш. Не може да бяха минали повече от три, най-много четири минути откакто беше извикала, но ти не дишаше.
— Значи си ме върнал към живота. — Тя се надигна и остави чашата, така че ръцете й да са свободни. После го погали по лицето. — Личният ми рицар на бял кон.