— Ще си го върна, Джеймс! — Устните му се дръпнаха и зъбите му се оголиха. — И ще ти видя сметката. Мислиш, че можеш да ме надхитриш, нали?
— Просто ще защитя онова, което ми принадлежи.
— Винаги толкова сигурен в себе си. Но аз вече победих, Джеймс. Амулетът е мой. Винаги е бил мой.
Матю се дръпна от решетките.
— Остани си със здраве, Вандайк. Искам да живееш дълго, много дълго.
— Спечелих! — Пронизителният див глас последва Матю, докато той се отдалечаваше от килията. — Спечелих!
Нетърпелив да усети топлината на слънцето, Матю излезе от полицейския участък. Надяваше се, че Тейт скоро ще приключи с показанията си.
Въздухът бе жарък и неподвижен и той копнееше за морето, за нещо свежо и уханно. За Тейт.
Минаха почти двайсет минути преди тя да излезе. Матю си помисли, че изглежда изтощена, че от нея са останали само бледата кожа и изпълнените с призраци очи. Без да каже нищо, той й подаде букет ярки розови и сини цветя.
— Какво е това?
— Обикновено ги наричат цветя. Продават ги в цветарницата малко по-надолу по улицата.
Думите му я накараха да се усмихне. Тейт зарови лице в букета и усети как идва на себе си.
— Благодаря.
— Реших, че и двамата имаме нужда от нещо такова. — Той прокара ръка по плитката й. — Кофти сутрин?
— Е, определено не беше от най-приятните. Все пак полицаите бяха много любезни и търпеливи. При всичките показания — моите, твоите и на Лару — плюс записите, разполагат с толкова много обвинения, че не съм сигурна с кое ще започнат. — Тя сви рамене. Това едва ли имаше значение сега. — Предполагам, че в крайна сметка ще го екстрадират.
Преплел пръсти с нейните, Матю я поведе към колата, която бяха взели под наем.
— Според мен Вандайк ще прекара остатъка от живота си в килия с тапицирани стени. Току-що бях при него.
— О! — Тейт изчака, докато той се настани на шофьорското място. — Чудех се дали ще отидеш.
— Исках да го видя затворен. — Матю замислено включи на скорост и отби от бордюра. — Сигурно съм искал поне да се насладя на гледката, след като така и не можах да му разбия носа.
— И?
— На ръба е, а може и аз да съм го побутнал малко към него. — Той хвърли поглед към Тейт. — Опита се да ме убеди, или може би да убеди себе си, че той е победил.
Тейт вдигна букета и потри ароматните цветове в бузата си.
— Не е. Ние го знаем и само това има значение.
— Точно преди да си тръгна, се обърна към мен с името на баща ми.
— Матю… — Тя загрижено сложи ръка върху неговата. — Съжалявам.
— Недей. Няма нищо. В известен смисъл изглежда справедливо. Като епилог. Почти през половината от живота си съм искал да върна часовника към онзи ден и да направя нещо, което ще промени нещата. Не бих могъл да спася баща си и не бих могъл да си сменя мястото с него. Но днес, за няколко минути, се почувствах така, сякаш съм влязъл в кожата му.
— Справедливост вместо отмъщение — промърмори тя.
— Нещо, с което е по-лесно да се живее.
Когато той зави към морето, Тейт отпусна глава върху меката тапицерия на седалката.
— Матю, спомних си нещо, докато разговарях с полицаите. Снощи, докато бях на палубата с Вандайк, бях сложила ръка върху амулета и му казах, че се надявам той да му донесе живота, който заслужава.
— Двайсет или трийсет години затворен далеч от всичко, което иска най-силно. Добро пожелание, Червенушке.
— Но кой го е изпълнил? — попита тя пресекнато. — Може и да не притежава амулета, Матю, но без съмнение си е осигурил проклятието на Анжелик.
Беше хубаво да си отново в морето, отново на работа. След като отхвърли всички предложения да си почине през остатъка от деня, Тейт се затвори с Хейдън и каталога си.
— Свършила си първокласна работа, Тейт.
— Имах добър учител. Но остава да се направи още толкова много… Цели километри филмова лента чакат за проявяване. Разбира се, вече разполагаме с видеоматериала и скиците ми. — Тя прокара пръст по един от списъците си и продължи: — Отчаяно се нуждаем от място за складиране. От още резервоари и консервационен разтвор. А сега, когато обявихме находката, можем да започнем и с изваждането на оръдията. Преди не можех да поема риска да докарам надуваеми платформи и кранове. Нуждаем се от екипировка за останалите находки и, разбира се, за консервацията и реконструкцията на онова, което е оцеляло от „Изабела“.
— Всичко си обмислила.
— Просто имам страхотен екип. — Тя посегна към кафето си и се усмихна на вазата с весели цветя до монитора. — А сега е още по-добър, след като се включихте двамата с Лорейн.
— Никой от нас не би го пропуснал.
— Мисля, че ще имаме нужда от по-голяма яхта, поне докато Матю не си построи нова.