— Нямаме никакво право да разрушаваме нещо само за да се доберем до друго нещо — промърмори Тейт.
Бък я погледна през масата и се ухили.
— Ти само почакай да вкусиш от златната треска, моето момиче. Нещо ти става. Виждаш проблясък сред пясъка — лъскав и ярък, не като на среброто. Може да е монета, ланец, медальон, някоя дрънкулка, която отдавна умрял мъж е подарил на отдавна умрялата си жена. И ето го, стои си в ръката ти, същото, каквото е било в деня, когато са го направили. И единственото, за което можеш да мислиш, е откъде да намериш още.
Тя го гледаше, обзета от любопитство.
— Ти затова ли продължаваш да се гмуркаш? Ако откриеш всички съкровища, които крият „Изабела“ и „Санта Маргерит“, ако ги откриеш и станеш богат, пак ли ще се гмуркаш за още?
— Ще се гмуркам, докато съм жив. Само това мога. И само това ми трябва да мога. Баща ти беше същият — добави той, като се обърна към Матю. — Без значение дали е попаднал на истинско съкровище, или е изплувал само с някое гюле, той трябваше да се върне долу. Спря го смъртта. Само тя можеше да го направи. — Гласът му предрезгавя и той сведе очи към бирата си. — Той искаше „Изабела“. Прекара последните месеци от живота си, пресмятайки как, къде и кога. Сега ние ще приберем реколтата й вместо него. Проклятието на Анжелик.
— Какво? — Веждите на Рей се събраха в една линия. — „Проклятието на Анжелик“?
— Уби брат ми — неясно изрече Бък. — Заклинанието на проклетата вещица.
Усетил признаците, Матю се наведе напред и изтръгна почти празната бутилка от пръстите на чичо си.
— Уби го човек, Бък. Човек от плът и кръв. Не някакво проклятие или заклинание. — Той стана, вдигна Бък на крака и обясни: — След малко ще заприказва и за духа на Черната брада.
— Видях го — изфъфли Бък с глуповата усмивка на лицето. Очилата му се плъзнаха по носа и той се взираше късогледо над тях. — Реших, че съм го видял. Край брега на Окракоук. Спомняш ли си, Матю?
— Спомням си. Чака ни дълъг ден, Бък. По-добре да се връщаме на яхтата.
— Трябва ли ти помощ? — Рей се изправи и откри, с изненада и известно огорчение, че краката му не са съвсем стабилни.
— Ще се оправя. Ще го метна на надуваемата лодка и ще греба до „Морския дявол“. Благодаря за вечерята, Марла. Такова пържено пиле не бях опитвал през живота си. Да си готова с изгрева, малката — обърна се той към Тейт. — Тепърва започва сериозната работа.
— Ще съм готова. — Въпреки че не я бе молил за помощ, тя отиде от другата страна на Бък и преметна ръката му през раменете си. — Хайде, Бък, време е за лягане.
— Ти си едно много сладко хлапе — каза той и с пиянска дружелюбност я притисна непохватно към себе си. — Нали така, Матю?
— Направо захарче. Първо аз ще сляза по стълбата, Бък. Ако паднеш, може и да те оставя да се удавиш.
— На куково лято — изкикоти се Бък и се подпря на Тейт, след като Матю се прехвърли на стълбата от другата страна на парапета. — Това момче би излязло срещу цял отбор акули заради мен. Ласитърови се държат един за друг.
— Знам. — Внимателно, олюлявайки се под тежестта на Бък, тя му помогна да се прехвърли през парапета. — Дръж се здраво. — Бък се олюляваше в началото на стълбата, а Матю ругаеше в края й и всичко това се стори на Тейт толкова абсурдно, че тя се разхили неудържимо. — Дръж се, Бък.
— Не се коси, моме. Още не е направена лодката, в която да не мога да се кача.
— Дяволите да го вземат, ще ни преобърнеш. Бък, идиот такъв! — Гумената лодка се наклони опасно и Матю блъсна Бък на дъното й. Водата се плисна вътре и измокри и двамата.
— Остави ведрата на мен, Матю — изкикоти се добродушно Бък и започна да изгребва водата с шепи.
— Просто не мърдай. — Матю хвана греблата и погледна нагоре към домакините, които му се хилеха. — Трябваше да го накарам да се прибере с плуване.
— Лека нощ, Рей — изфъфли Бък и замаха жизнерадостно, докато Матю залягаше над греблата. — Утре ще има златни дублони. Злато, сребро и лъскави бижута. Нов кораб, Матю — обърна се той към племенника си и брадичката му се удари в гърдите. — Бях сигурен, че все някога ще го намерим. Тез, Бомоновите, ни донесоха късмет.
След като закрепи греблата и завърза лодката, Матю подозрително измери с очи чичо си и попита:
— Ще се справиш ли със стълбата, Бък?
— Естествено, че ще се справя със стълбата. Аз съм роден моряк, ако искаш да знаеш. — Краката на въпросния моряк се огънаха, същото направи и малката лодка, когато той залитна към борда на „Морския дявол“.