— Смених ти манометъра. Искам да проверя стария.
— Добре се грижиш за стареца си. — Джеймс го стисна с лакът през гърлото и двамата се сбориха на шега. — Днес ще ти извадя истинско съкровище.
— Нека да сляза с тебе. Позволи ми да поема сутрешната смяна вместо него.
Джеймс потисна въздишката си. Матю още не бе усвоил мъдростта да владееш емоциите си. Особено когато не харесваше някого.
— Знаеш как се работи в екип. Двамата с Бък ще се гмуркате следобед. Вандайк и аз поемаме сутрешната смяна.
— Не искам да се гмуркаш с него. — Матю се отърси от приятелската прегръдка на баща си. — Чух ви как се карахте снощи. Той те мрази. Личеше си по гласа му.
„Чувствата са взаимни“ — помисли си Джеймс, после намигна на Матю.
— Партньорите често имат разногласия. Въпросът опира в това, че Вандайк осигурява голямата част от парите. Остави го да си направи кефа, Матю. За него търсенето на съкровища е просто хоби — хобито на отегчен богат бизнесмен.
— Изобщо не може да се гмурка. — А според Матю това бе умението, което всеки истински мъж трябва да владее.
— Прави го достатъчно добре. Просто стилът му издиша на десет метра под водата. — Уморен от спора, Джеймс започна да навлича водолазния си костюм. — Бък погледна ли компресора?
— Аха, оправи засечката. Татко…
— Стига, Матю.
— Само за днес — заинати се той. — Нямам доверие на това превзето копеле.
— Речникът ти се влошава от ден на ден — усмихна се Сайлъс Вандайк, елегантен и блед въпреки силното слънце. Тъкмо бе излязъл от каютата зад Матю. Презрителните думи на момчето го бяха развеселили и подразнили едновременно. — Чичо ти е долу и се нуждае от съдействието ти, момко.
— Искам аз да се гмуркам с татко днес.
— Боя се, че това ще ми създаде известни неудобства. Както виждаш, вече съм с водолазния си костюм.
— Матю — нареди Джеймс, явно изгубил търпение, — заминавай да видиш какво иска Бък.
— Да, сър.
С предизвикателно блеснали очи Матю тръгна към трюма.
— Момчето има кофти манталитет и още по-кофти маниери, Ласитър.
— Момчето те мрази и в червата — доволно отбеляза Джеймс. — Бих казал, че инстинктите му са добри.
— Тази експедиция приближава към своя край — не му остана длъжен Вандайк, — също като търпението и щедростта ми. Без мен парите ти ще свършат за една седмица.
— Може да е така. — Джеймс затвори ципа на костюма си. — А може и да не е.
— Искам амулета, Ласитър. Знаеш, че е там долу, а смятам, че знаеш и точно къде. Искам го. Купил съм го. Купил съм теб.
— Купил си времето ми, купил си уменията ми. Не си купил мен. Правилата на улова, Вандайк. Онзи, който намери „Проклятието на Анжелик“, е собственик на „Проклятието на Анжелик“. — А амулетът нямаше да бъде намерен на „Морска звезда“, в това беше сигурен. Той постави ръка на гърдите на Вандайк. — И не ми се мотай в краката.
Самообладанието, онова самообладание, което му помагаше толкова много в заседателната зала, попречи на Вандайк да се нахвърли върху него. Винаги бе печелил битките си с търпение, с пари и с власт. Знаеше, че успехът в бизнеса зависи само от едно — кой е запазил самообладание.
— Ще съжаляваш, ако се опиташ да ме измамиш. — Сега говореше кротко, а някакво бледо подобие на усмивка изкривяваше устните му. — Обещавам ти.
— Мама му стара, Сайлъс, голяма смешка си — тихо каза Джеймс и влезе в каютата. — Хей, момчета, вие какво, списания с голи жени ли гледате? Давайте да почваме!
С бързи движения Вандайк се зае с бутилките. Това си е бизнес и толкова по въпроса. Когато останалите се върнаха на палубата, той прикрепяше кислородния си апарат.
Тия тримата бяха толкова жалки в сравнение с него. Явно бяха забравили кой е той, какъв е той. Той беше Вандайк, човекът, който бе дал, спечелил или взел всичко, което бе поискал. Човекът, който смяташе да продължава в същия дух дотогава, докато има сметка. Наистина ли си мислеха, че го интересува дали го изключват от малкия си сплотен триъгълник, или не? Крайно време беше да приключи с тях и да си докара нов екип.
Бък — дундест и оплешивяващ, бе бледо копие на красивия си брат. Верен като улично кутре и точно толкова умен.
Матю, млад и нетърпелив, безочлив, дързък. Омразно дребно червейче, което Вандайк с удоволствие би смазал.
И, разбира се, Джеймс. Печен и по-хитър, отколкото Вандайк бе предполагал. Повече от елементарния инструмент, който той бе очаквал. И си въобразяваше, че е надхитрил Сайлъс Вандайк.
Джеймс Ласитър си мислеше, че ще намери и ще си присвои „Проклятието на Анжелик“, амулета на властта, на легендата. Носен от вещица, бленуван от мнозина. А това значеше, че е глупак. Вандайк бе вложил в амулета време, пари и усилия, а Сайлъс Вандайк никога не правеше лоши вложения.